Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Защо не се прибира? — попита Марти обезумял.

Клер въздъхна.

— Може би се е увлякла и е загубила представа за времето.

— Ще й припомня колко е часът — отвърна остро Марти, — когато я пипна.

Намръщи се и се обърна към Гормън.

— Къде по-точно трябва да е тази дупка?

— Ако желаете, ще ви придружа. И аз съм твърде разтревожен.

— Отиваме всички! — каза Клер.

— Оставете ме само за минутка да се облека.

Намериха мерцедеса непосредствено над завоя, който водеше към града от южна посока. Марти сви зад него. Взе със себе си фенер и освети автомобила през страничния прозорец. Клатейки глава, той се върна при Клер и Гормън.

— Там няма никого!

— Тази млада госпожица ще има да дава много обяснения — мърмореше Клер.

— Както и Брайън — каза Гормън.

Дължи ми обяснение на стойност цял милион, помисли той.

Следваха пътя до подножието на хълма. После пресякоха една канавка в ъгъла на оградата на „Къщата на Звяра“. Марти поведе, стъпвайки тежко през гъсталаците по продължение на оградата, осветявайки с фенера гористото възвишение отдясно.

— Джанис! — извика той.

— Недей! — Клер го дръпна за рамото.

— Джанис!

— Не може ли да не викаш .

— Няма кой да чуе, освен те.

Гормън видя, че жената гледа към къщата през пречките на оградата.

— Мисля, че трябва да мълчим.

Сега и Гормън гледаше към къщата — към тъмната веранда, но най-вече към прозорците. Изглеждаха толкова много: един — издаден право срещу него през двора; друг — малко по-нататък по продължение на стената; три редици на втория етаж; един-единствен, висок, тавански, точно под островърхия покрив; двойка прозорци под шапката на кулата. Всичките бяха черни и безлунни.

Злокобни очи, помисли си той, припомняйки си думите, които бе изговорил на касетофона същия следобед. Тогава преливаше от красноречие — бълваше глупости. Но сега беше три часа през нощта и внезапно му се прииска да е в мотела, гушнат в леглото, защото му се струваше, че прозорците наистина го наблюдават.

Насила отмести поглед от тях. Загледа се в плевелите пред краката си, в гърба на Клер, в снопа светлина от фенера на Марти, който се люшкаше над храсти, камъни и дървета. Чувстваше се като човек, който върви по тъмна улица, чува зад себе си прокрадващи се стъпки и се страхува, че ще види как нещо го дебне, стига да посмее да се обърне назад. Трябваше да погледне. Разгледа прозорците. Въпреки че в тъмнината им не се виждаше нищо, кожата му настръхна и по гърба му полазиха мравки.

Ако отиде на обиколката утре, ще трябва да влезе вътре. Мисълта за това го накара да потрепери от студ. Може би трябва да забрави цялата история, просто да зареже целия проект. В крайна сметка, инцидентът от тази вечер намали неговите и на Брайън възможни приходи наполовина.

Половин златна мина, помисли си той, е значително по-добре от никаква златна мина. Книгата ще спечели много, за това няма съмнение. След „Ужасът“ , дори само името му ще осигури огромни продажби. А в историята за „Къщата на Звяра“ се крие огромен потенциал. Лесно може да надмине успеха на „Ужасът“ . Ако се откаже, ще е пълен глупак. Трябва да стисне зъби и да направи обиколката.

През деня къщата няма да изглежда толкова зловеща. Освен това, Брайън също ще дойде. Вероятно и други туристи също. И, естествено, не може да става въпрос за никаква опасност.

— Марти! — изпищя Клер.

Мъжът внезапно се бе затичал. Втурна се покрай оградата. Клер също хукна натам, следвайки го.

— Марти! — викаше тя. — Какво има?

Той не отговори.

Гормън избърза след двамата. С няколко крачки стигна до оградата. После се затича по продължение на задната й част.

Каква е тази лудост , питаше се той.

В никакъв случай обаче не искаше да остава сам.

Докато се опитваше да ги настигне, изпита позната, но отдавна забравена смесица от отчаяние и унижение. Беше утайката от „игрите“ в детството, в които твърде често беше жертвата. Хей, хайде да се отървем от него! Хайде да се отървем от Гори! Хайде, да го „изгубим!“ И другарчетата му отиваха напред, правейки всичко възможно да го оставят назад, изгубен и сам.

Но в този случай Гормън знаеше, че никой не иска да се отърве от него. Марти бе видял нещо. Но ужасните чувства оставаха и докато се опитваше с мъка да настигне другите, погледът му се замъгли от сълзи.

— Почакайте! — изпъшка той.

Не го изчакаха. Но след миг внезапно спряха.

Гормън се хвана за една от пречките на оградата, за да се задържи. Охкайки, избърса сълзите от очите си.