Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Звяра.

— Звярът от „Къщата на Звяра“? — попита Джек.

— Да, мръсното изчадие на ада.

— Искате да кажете, че баща Ви го е довел в Малкаса Пойнт!

— Точно това е направил. Тежко бреме за носене е такова проклятие. Наистина много тежко — отпи отново.

Нора и Джек се спогледаха, сякаш искаха да си кажат, че е луд. Ейб седеше намръщен.

— Вината… — Капитан Франк вдигна дебелите си груби ръце. — Виждате ли кръвта? Аз я виждам. Виждам кръвта на жертвите му и само Господ знае колко са. На туристите не казват цялата истина. Разбира се, че не. Нима има восъчна фигура на баща ми? А сестра ми Лорийн, убита от злодея седем години преди да надам първия си вик в този ужасен свят? Не. Тях няма да ви ги покажат, ако отидете да посетите къщата. Няма да чуете имената им. Колко ли други има още? Десет или петдесет? Сто и петдесет? Само Господ знае. Господ й Звярът. Хората изчезват. Виждате ли кръвта им? — попита той, като бавно въртеше ръцете си.

— Мислите, че онова нещо е убило баща Ви и сестра Ви? — попита Нора.

— Да, точно така. Първо малката Лорийн. Тя била на три години, когато баща ми довел онова нещо от някакъв безименен и забравен от бога остров около Австралия. Баща ми по онова време бил първи помощник-капитан на кораба „Мери Джейн“ от Сосалито. Това се случило през лятото на 1901 година. Попаднали в безветрие — ден след ден, нямало и следа от вятър, който да опъне платната. Храната се развалила. Запасите с вода свършили. Вече всички мислели, че ще умрат. Но на тринайсетия ден от мъчителното пътуване забелязали земя — някакъв вулканичен остров, на който имало само хълмове и джунгла.

Той отпи и продължи:

— Една група отишла на брега. Взели от някакъв поток прясна вода. Имало изобилие от плодове. Но мъжете искали месо, а не намирали нищо. Каква е тази джунгла без зверове? Няма такова нещо, доколкото съм виждал и доколкото били виждали мъжете от „Мери Джейн“ . Това им подействало на нервите и много от тях настоявали да се върнат на кораба, преди да настъпи нощта. Дори баща ми, най-храбрият мъж, който някога е стъпвал на палуба, призна, че онази вечер посрещнал залеза със сърце, изпълнено с ужасен страх и мрачни предчувствия. Но не можел да напусне острова, преди да се увери, че там няма дивеч.

Капитан Франк сръбна малко бира. Наведе се напред, облегна лакти на масата и втренчи поглед в Тайлър, като че ли говореше само на нея. Шумът в бара — разговорите и смеховете, звънтенето на чашите, ударите на билярдните топки, неравномерното дрънчене на игралните автомати, ясният глас на Уили Нелсън от музикалния автомат — всички тези звуци се струваха на Тайлър странно отдалечени.

— През нощта — продължи той, — обградили извора. Мъжете се скрили зад храстите. Някои се покатерили на дърветата. Всички до един били въоръжени, готови да убият всяко животно, което се приближи до водата. Стратегията им успяла. Около полунощ дошли съществата. Дванайсет или петнайсет на брой, излезли от джунглата и нагазили във вира. Баща ми първоначално решил, че са хора — някакво примитивно племе. Но след това на лунната светлина видял лицата и муцуните им. Разбрал, че не са човешки същества, а отвратителни и страховити зверове. Наредил на хората си да стрелят. Зверовете паднали мъртви. Нито един не се измъкнал. Лицето на баща ми смъртно пребледня, когато ми разказа за кръвопролитието и онова, което се случило по-късно гаврата на някои от мъжете с още топлите трупове на женските…

— Франк — обади се Ейб.

Старият човек се стресна, сякаш бе изтръгнат от мрачните си спомени.

— Мисля , че не бихме искали да слушаме тази история.

— Аз пък искам — възпротиви се Нора. — Потресаваща е.

— И аз нямам нищо против — каза Тайлър, трепереща.

Тя вече ненавиждаше разказа на капитана, но искаше да го чуе докрай и дори се подразни от прекъсването на Ейб. Отпи голяма глътка от бирата. Ейб я изгледа въпросително и напълни чашата й.

— Продължавайте — подкани Нора.

Капитан Франк погледна Ейб за разрешение.

— Мене не ме притеснява — каза той.

— Тогава ще отмина кръвопролитието… След като било извършено, баща ми намерил малко същество под една от женските — без съмнение, неговата майка. Тялото й го защитило. Баща ми взел това същество и се погрижил за него. Другите, телата им били… — той погледна с неудобство към Ейб. — Осигурили достатъчно храна за екипажа, за да оцелеят до Пърт.

— Изяли са труповете? — попита Нора.

— Баща ми твърдеше, че имали вкус на овнешко.