Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Не! Имам предвид, че ще пишат за „Къщата на Звяра“.

— Нали няма да пишат.

— Той го каза, но това не означава, че е вярно. Не искат да се разпространява мълвата, защото може някой по-бърз мераклия да открадне идеята и да ги удари в земята с книга за „Къщата на Звяра“.

— Може би е така.

— Мога да се хвана на бас. А ние ще сме там, когато отидат на обиколката. Ще станем част от литературната история. Ще разказваме: „Бяхме там, когато Гормън Харди стъпи в «Къщата на Звяра» за първи път.“

— Само ти ще можеш да разказваш.

— А ти…

— Извинявайте, че ви накарахме да ни почакате — прекъсна я Тайлър.

— Няма значение — отговори Ейб и стана на крака.

Беше се преоблякъл в сив панталон и син блейзър. Не носеше вратовръзка. Жълтата му риза беше разкопчана.

— На приятели ли попаднахте?

— Не точно приятели — обясни Тайлър.

Вмъкна се в сепарето и седна до него.

Нора се настани от другата страна на масата. Тя потупа ръката на Джек през ръкава на крещящото му карирано спортно сако.

— Тези двамата на бара — обясни тя — са Гормън Харди и Брайън Блейк.

— Брайън Блейк ли? — попита Джек. Той погледна Нора с любопитството на очаровано дете. — Състезателят в средна категория от Питсбърг!

— Не — каза Ейб. — Онзи е Байрън Блейк.

— Добре де, кой е този?

Ейб извика сервитьорката. Докато се приближи, Нора попита:

— Чели ли сте книгата „Ужасът при водопада на Черната река“ ?

— Гледал съм филма. Даваха го в казармата миналия месец. За онази къща, обитавана от духове, в която от крановете тече кръв и за онова момиче, което свърши като си разряза вените.

— И аз го гледах — обади се Ейб. Не беше особено впечатлен.

Сервитьорката се приближи. След като направиха поръчките, тя почисти масата и изчезна.

Джек се наведе напред и се взря в Нора.

— Този Блейк, онзи хубавият ли е? Не си го спомням във филма. Какво е играл?

— Той не се появява — обясни Нора. Говореше оживено, без никакъв намек за упрек. — Филмът разказва за него самия. Историята е истинска и се е случила в дома му. А съпругата му е момичето, което се самоубива.

— Глупости — каза Джек.

— Кое е глупости?

— Това не може да се е случило. Кого се опитват да измамят? Добре де, може би жената на този тип наистина да е посегнала на себе си, но какви духове? И кръв, която тече от чешмата? Всички тези мръсни думи, които се появяват по стените! И летяща брадва? Искат да ми кажат, че всичко това се е случило в реалния живот? Пълни глупости!

— Можеш да го попиташ — предложи Нора.

— А ти наистина ли вярваш?

— Не зная. Чух го как говори по този въпрос и звучеше съвсем убедително.

— Всички самонадеяни типове звучат убедително!

— А другият — намеси се Ейб, — другият всъщност е Гормън Харди, авторът?

— Да — потвърди Тайлър.

— Чел съм някои негови книги. Включително историята с духовете.

— Повярва ли му?

— По-скоро не мога да кажа, че не му повярвах.

Лицето на Джек се изкриви.

— За бога, Ейб!

— Има повече неща в небето и на земята, драги ми Хорацио 10 10 Цитат от „Хамлет“, първо действие, пета сцена. — Б.пр. …

— Призраци ли има?

— Спомняш ли си Дени Стивънс?

— Стига с този Дени Стивънс. Ти имаше халюцинации.

— Целият взвод ли имаше халюцинации?

— Това е масова истерия.

Ейб повдигна едната си вежда и погледна Джек, след това Нора и накрая Тайлър. Беше скръстил ръце на масата. Впери поглед в тях.

— Стивънс беше на пост. Това се случи през 67-ма във виетнамската джунгла, близо до реката Ву Джи. Стъпил на противопехотна мина. Когато стигнахме до него, десният му крак го нямаше. Беше умрял от загуба на кръв. Феморалната артерия… — поклати глава и продължи. — Няколко часа по-късно наближихме едно село. Според нашето разузнаване, виетнамците се бяха изпарили. Мястото уж беше сигурно. За всеки случай стъпвахме на пръсти, но не очаквахме опасност. Бяхме на около петдесет метра от първите колиби, когато иззад едната от тях се появи Дени Стивънс. Вървеше право срещу нас, като че ли имаше два крака.

— Както и си беше — добави Джек.

— Носеше десния си крак. Държеше в ръка ботуша, а горната част на крака беше облегната върху рамото му.

— Боже мой! — измърмори Нора.

— Всички бяхме… леко зашеметени. Стояхме там и гледахме вторачено Стивънс. Със свободната си ръка ни направи знак да се махаме. След това се стопи на локва и изчезна. Прикрихме се. Сякаш всички до един бяхме разбрали, че Дени се е върнал, за да ни предупреди. И точно тогава настъпи истински ад: Добре ни накълцаха. Но щяха да ни изтребят напълно, ако не беше Стивънс.