Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Видяха белобрад мъж, който седеше в градински стол на върха на странно боядисания автобус, с вдигната за поздрав бира в ръка. Носеше нащърбена сламена шапка, хавайска риза и карирани бермуди.

— Вие Капитан Франк ли сте? — попита Нора.

— На вашите услуги!

— Търсим Дан Дженсън — извика Тайлър. — Той живее в края на улицата.

— Вече не живее — капитанът тихо се изкиска. — Наистина вече не…

— Преместил ли се е?

— Може и така да се каже.

— Знаете ли къде можем да го потърсим?

— Тази вечер не можете никъде да го намерите. Опитайте утре, ако сте си наумили.

— Къде по-точно?

Той вдигна бирената кутия до устата си, след това я смачка и я захвърли на земята. Тя се приземи върху слоя борови иглички до автобуса.

— О, Дан не е много далече. В никакъв случай. Малко по-надолу, по пътя. Не можете да го пропуснете. Мястото се нарича „Къщата на Звяра“.

— Да не искате да кажете, че там живее? — попита Тайлър.

— Не бих го казал точно така. Отбийте се утре сутринта. Кажете му, че ви изпраща Капитан Франк и предайте на Дани много здраве от мен! — махна им за сбогом.

— Благодаря! — извика Тайлър.

Тръгнаха си.

— Сигурно работи там като охрана — каза Нора.

— Да, предполагам. Но все пак трябва да живее някъде, нали?

Нора сви рамене.

— Можеш утре да го попиташ.

— Това означава, че ще трябва да отидем на обиколката в къщата.

— Спомни си думите на Барби: „Ще ви хареса. Страхотно е!“

— Нямам търпение — измърмори тя.

— Хайде да се връщаме в мотела и да се напием.

Тайлър спря пред тяхното бунгало в „Уелкъм Ин“.

— Трябва ми малко време, за да се измия и преоблека — каза тя. — Ако искаш, можеш да отидеш в ресторанта преди мен.

— Добре, ще се видим направо там — отговори Нора и двете слязоха от колата.

Сама в стаята си, Тайлър отвори чекмеджето на нощното шкафче. Видя библия и телефонен указател. Потърси Дженсън, Даниел. Срещу името бе посочен адреса — ул. „Сийсайд“, номер 10.

Според Капитан Франк, Дан не живееше вече там. Вече не. Наистина не живееше.

Затвори указателя и видя на корицата, че е издаден през февруари 1978 година. Това означаваше, че е остарял с година и половина.

Дали да не набере номера на телефонни услуги?

Може би по-късно. Точно в този момент нямаше нито сили, нито желание. Седна на ръба на леглото с указателя в скута и се вторачи неподвижно в пространството. Чувстваше се изтощена. Умът й отказваше да се съсредоточи, а в стомаха си усещаше малък възел от страх.

Искаше й се да е у дома, в своя апартамент, а животът й да бе като преди — непроменен от срещата с Барби, с ужасния мъж на магистралата, с похотливия Бикс, с човека, който ги наблюдаваше като привидение от къщата си на улица „Сийсайд“, или пък с Капитан Франк на върха на отблъскващия нашарен автобус. „Предайте на Дани много здраве от мен!“

В следващия момент си помисли, защо не си тръгнем утре, рано сутринта? Както каза Нора, нищо не ме задължава да търся Дан. Просто утре се качваме на колата и казваме сбогом на цялата история.

Изведнъж Тайлър се почувства по-добре. Сякаш мисълта, че може да си тръгне, вдигна от плещите й огромно бреме. Възелът страх в стомаха й се отпусна. Разбира се, че щеше да си тръгне. Никой не може да я принуди да търси Дан. Никой не може да я накара насила да разгледа „Къщата на Звяра“.

Ако не искам, помисли си тя, няма да го направя.

Тайлър отмести телефонния указател, дръпна завесите и се съблече. На смътната светлина разгледа сутиена си и реши, че едва ли някога ще заличи напълно петната от кръв. Дори и да успее, никога не ще забрави, че е носила точно този сутиен, когато я нападна онзи тип. Винаги щеше да й напомня за случката. Занесе го в банята и го хвърли в кофата за боклук.

Там, на пътя, бе почистила кожата си, но не беше махнала сутиена. През него се бе просмукала малко кръв, която бе оставила светли ръждиви петна по гърдите.

Под душа насапуниса тялото си с тънко парче от мотелския сапун и с тоалетната кесия започна да търка лицето, шията, раменете, ръцете и гърдите — всеки сантиметър от кожата, която бе докосната от мъжа или неговата кръв. След това обърна гръб към струята и погледна надолу. Гърдите й бяха светлокафяви до очертанието на банския костюм, по-нагоре ставаха млечнобели — до по-тъмната плът на зърната. Нямаше никаква следа от кървавите петна. Независимо от това, насапуниса кесията и започна да жули тялото си още веднъж, преди да излезе от ваната.