Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Хавлията беше износена и два пъти по-малка от нейните у дома. След като се избърса, обви кърпата около кръста и излезе от запарената баня. Запали лампата. Кърпата се разтвори, когато седна на стола пред тоалетката. Остави я да падне на скута и започна да реши косата си. Само краищата на косата около врата й бяха мокри. С тази къса прическа не беше проблем да въведе косата си в приличен вид.

Тайлър се облегна на ръба на тоалетката и започна да изучава лицето си в огледалото. Трябваше да се погрижи за очите. Непременно! Изглеждаха измъчени и леко унесени.

С пудра от тоалетната чанта скри сенките под тях. Потъмни със спирала рехавите си мигли, след това сложи светлосин грим върху клепачите. Промяната беше огромна — сега изглеждаше много по-добре.

Докато слагаше червило, се замисли защо не се беше гримирала, преди да тръгне да търси Дан. Вярно е, че тръгнаха набързо и бе неспокойна. Но може би имаше нещо друго. Може би си мислеше, че той няма да има нищо против небрежния й вид. Или може би, дълбоко в себе си е знаела, че няма да го намери.

Надигна се от тоалетката. Ръбът бе оставил резка като дълъг червен белег, точно под гръдния кош. Тя го потърка и занесе хавлията в банята.

Вече бе решила какво ще облече. Въпреки че би предпочела да обуе панталон поради студа навън, в крайна сметка се спря на една пола. Ровейки из куфара, намери каквото й трябваше. Обу си чисто бельо, закачи колана с жартиерите и седна на леглото да си обуе чорапите. Беше избрала синя пола от туид. Не беше лятна, но подхождаше на времето, което не бе много топло, особено през нощта. Нахлузи тънък сутиен, от чиято материя гърдите й настръхнаха. Облече презглава бял кашмирен пуловер, който не бе достатъчно дебел, за да прикрие напълно издатината на зърната й, но единственият й друг бял сутиен вече лежеше в кофата. А черният щеше да личи под пуловера.

— Какво от това, по дяволите! — промърмори тя.

С Нора на една и съща маса! И без това кой щеше да й обърне внимание?

Ейб, разбира се.

Изпита приятна нервна тръпка. Продължи да я усеща, докато си обуваше обувките с висок ток. Сложи няколко необходими вещи в дамската чанта — включително ключа от стаята — и се приближи към междинната врата.

— Нора! Тръгна ли вече?

— Преди пет минути! — чу се глас в отговор, последван от силен кикот. — Влизай, отключено е!

Тайлър бутна вратата. Стаята беше огледална на нейната. Нора седеше пред тоалетката и си сменяше обиците.

— Почти съм готова!

Беше облечена в зелената рокля, с която се яви на банкета предишната вечер. С дълбокото деколте и тънките презрамки Нора изглеждаше много по-официална от Тайлър.

— На абитуриентски бал ли отиваш? — попита Тайлър.

Нора я изгледа усмихнато.

— Боже, ти пък приличаш на колежанка. На студентски празник ли отиваш? Аз пък реших, че няма да е лошо момчетата да имат какво да погледат.

— А Джек къде ще ти закачи цветето?

— На циците, скъпа! — след като приключи с обиците, Нора взе от леглото бял плетен шал, уби го около раменете и избра чанта в подходящ тон. — Тръгваме ли?

Навън вятърът подухваше. Слънцето грееше много по-топло, отколкото очакваше Тайлър. То висеше в далечината, над върховете на дърветата и я заслепяваше. Наведе глава и докато вървеше, наблюдаваше как се движат обувките й по асфалтираната площадка.

— Колко е часът? — попита Тайлър.

— Около пет и половина. Последните минути на „щастливия час“.

— Надявам се, че Ейб и Джек са от търпеливите.

— За нас си струва човек да почака.

— Така е — тя се поколеба. — Мислех си нещо.

— Какво?

— Не съм съвсем сигурна… за Дан… Дали наистина трябва да го търся и да разравям миналото? Може би е по-добре да зарежем всичко.

— Паникьоса ли се?

— През цялото време ме беше страх. Забелязваш ли, че все нещо не върви? Сякаш е предопределено да не го намеря.

— Предопределено ли? Това е бягство и извъртане.

— А дори да го намеря, и да не е женен, кой може да каже, че сме… че сме все същите? За себе си знам, че съм се променила. Той вероятно също.

— Нищо не губим, ако опитаме.

— Мислиш ли? Не съм сигурна.

Нора се намръщи и придоби загрижен вид.

— Какво се е случило?

— Снощи идеята не ми изглеждаше толкова лоша. Но след всичко, което се случи днес… — тя поклати глава. — Изпитвам неприятно усещане.

— Просто нерви.

— Нещо по-сериозно е. Имам чувството, че ако намеря Дан, много ще съжалявам. Ще искам да не съм го търсила изобщо.

Пресякоха алеята на входа и тръгнаха по сенчеста пътека.