Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Предполагам, че дневникът не е фалшификат.

Завиха и зад гърба си оставиха тъмния участък на пътя.

Пред тях, осветена, се простираше главната улица.

— Може също така да означава — продължи Брайън, — че имаме достъп до къщата.

— Сега вече знам, че си луд.

Той плъзна поглед по стройното й тяло.

— Може би тялото ти е съвсем подходящо по ръст…

— Изобщо не си въобразявай такова нещо!

Брайън се засмя.

— Всъщност искам само да разбера къде е дупката и да направя няколко снимки. Тунелът към къщата вероятно отдавна е зазидан. Освен ако Звярът не продължава да го използва.

— Трябваше да ми кажеш. Много ли се забавляваш?

— Чудесно.

Тя тихо се засмя, докато се взираше през стъклото. След това го погледна.

— Предполагам, че си прочел дневника. Какво мислиш?

— Тази Торн или е имала много жива фантазия, или наистина в мазето е попаднала на нещо доста странно.

— Доста странно?

— Повече от странно.

— Да.

— Много лошо, че описанието не е с повече подробности.

— На мене ми стига и това, което е описала — Джанис притисна коленете си и кимна надясно. — Виж, това е домът на Куч.

Брайън погледна към тухлената къща, разположена малко по-навътре от пътя.

— Забелязваш ли нещо особено в нея?

— Не.

— Няма прозорци. Там живее Маги, собственицата на „Къщата на Звяра“. Говори се, че е построила дома си без прозорци, за да не влезе Звярът.

— Малко е прекалила — отбеляза Брайън.

Обърна глава и започна да наблюдава „Къщата на Звяра“, докато караше бавно покрай нея. Прозорците отразяваха лунната светлина. Невзрачните сиви стени бяха осеяни със сенки.

— Сигурно е много приятно вътре през нощта.

— Достатъчно зловещо е и през деня. Не мислиш ли, че е по-добре да потърсиш дупката на дневна светлина?

— Не искаме да привличаме вниманието.

— Онова нещо действа през нощта.

— Страх ли те е?

— Просто мисля, че ще ти е по-лесно да намериш отвора на светло.

— Струва си да опитам.

— Как така г-н Харди не дойде?

— Страхлив е.

— Умен е.

— Аз ще те защитавам — каза Брайън и я потупа по коляното.

— Благодаря ти.

Насочи колата по един завой и далечните светлини на главната улица на Малкаса изчезнаха в задното огледало.

Пътят свиваше нагоре през гористите хълмове. Продължи повече, отколкото искаше, търсейки по-широк участък, където да остави мерцедеса. След като намери подходящо място, спря и изгаси светлините.

— Господи! — измърмори Джанис.

— Какво?

— Много е тъмно.

— Още по-добре. Ще мога да се промъкна незабелязано, скъпа.

Нахлузи каишката на фотоапарата около врата си и слезе от колата. Докато Джанис мърдаше неспокойно на предната седалка, той отвори задната врата. Взе одеяло и фенерче от пода.

— За какво ти е одеялото? — прошепна Джанис.

— В случай, че решим да се гушкаме.

Тя го погледна и нищо не каза.

Тръгнаха да пресичат пътя. Джанис вървеше близо до него.

— Всъщност — каза Брайън, — одеялото ще ни потрябва в случай, че намерим дупката. Искам да направя няколко снимки, а с одеялото ще закрием светкавицата.

— Много умно.

— Разочарована ли си?

— Естествено.

Вървяха покрай шосето, надолу по склона към града. Каубойските ботуши на Джанис отекваха силно по паважа. Когато вятърът се втурваше между дърветата, Брайън имаше чувството, че чува шум от приближаваща кола и често поглеждаше през рамо.

— Неспокоен ли си? — попита Джанис.

— Не искам някой да ме премаже.

— Едва ли сега.

— Човек става внимателен — каза той, — след като му се случи веднъж.

— О, да не би… — внезапно тя обърна лице към него. — Боже мой, точно така. Бях забравила. Трябва да ти е настръхнала косата.

— Представи си как виждаш собствената си кола, която лети право срещу тебе, без да има някой зад волана. Да, признавам, изправиха ми се косите.

— Ужасно — възкликна тя. — Господи, през колко неща си преминал! Не мога да си представя как си издържал.

Той бавно поклати глава.

— Бях на ръба… да последвам Марта. Когато я намерих във ваната, и цялата тази кръв…

Джанис погали ръката му и леко я стисна.

— Както и да е — каза той, — беше много отдавна.

— Сигурно още ти липсва.

— Не минава ден, без да си… Ей, хайде да не ставаме сантиментални и да не си разваляме удоволствието.

— Удоволствие ли?

— Аз се чувствам добре. Честна дума.

Тя пусна ръката му и кимна. Лицето й бе неясен контур в тъмното. Брайън я погали с пръст по брадичката и прошепна: