Ричард Леймън - В тъмните гори

— Не ни върши работа — каза Робинс. — Искаме да се махнем.

— Това е невъзможно.

— Така ли?

— Не можем да ви позволим да напуснете гората.

— Страхувате се, че ще се разприказваме? Че ще разкажем на света за играта ви?

— Това не е игра, Робинс. Ако само знаеше защо сме тук, защо крулите са тук…

— Това хич не ме интересува.

— А може би трябва да те интересува. Ако знаеше какъв е залогът…

— Ще ти кажа какъв е залогът — задникът ти! — Робинс грабна пушката от Нийла. Тикна дулото в гърдите на Хейър и го отблъсна назад. — Ще ни изведеш оттук. Отиваме към колата ми. Нали знаеш къде е тя? Добре. И ако ти или някой от твоите проклети неандерталци ни създадете грижи, ще направя в теб такава дупка, че през нея ще може да мине цял автобус!

— Ти си глупак, Робинс. Аз ти предлагам…

— Знам какво ми предлагаш. Не го купувам.

— А твоята приятелка?

Хейър кимна в посока на Нийла.

Тя погледна Робинс. Очите й бяха все още зачервени от плач по смъртта на Шери. Изглеждаше замаяна и уморена.

— Не мисля, че Нийла ще приеме.

— Какво да приема? — попита Нийла с равен глас.

— Тоталната свобода — отвърна Хейър. — Един живот от безгрижни удоволствия в лоното на природата…

— Ти видя всички онези сакати изроди — каза Робинс. — Би ли живяла с тях?

— По-скоро ще умра.

— Това е положението, Хейър. Хайде, да тръгваме.

— И още нещо. Имаш сестра на име Пег и племенничка, която май се казва Джени…

Стомахът на Робинс се сви в студена топка.

— Предполагам, че не би искал да напуснеш гората без тях — приключи Хейър.

— Къде са?

— В селището. И с нетърпение очакват твоето пристигане.

Хейър свали пръстена, който носеше на кутрето си. Подаде го с протегната длан.

Робинс взе пръстена. Заоглежда го на лунната светлина и докосна гладкия овал на нефрита.

— На Пег е — прошепна.

— По-добре ще бъде да тръгнем с него — обади се Нийла.

— Така е — каза Робинс, внезапно овладян от безпомощен гняв. — Да, отведи ни в селището. — И тикна цевта в корема на възрастния мъж, който със стон се преви на две. — Заведи ни в селището! — продължи да цеди през зъби Робинс. Стовари приклада върху рамото на Хейър и го смъкна на колене. — Заведи ни в селището! — потрети Робинс й ритна с ботуша лицето на мъжа.

— Корделия!

Тя лежеше по корем сред кръстовете и наблюдаваше. Не се помръдна. Нито пък отговори.

— Корделия! — извика отново Робинс. — Зная, че си тук. Вдигни си задника и ела!

Тя поклати глава. Не проговори.

— Няма нищо да ти сторя. Ела! Това е единственият ти шанс. Вейс, този твой Дявол, е мъртъв. Това означава, че крулите вече не се страхуват от това място. Скоро ще дойдат да те потърсят!

Тя се изправи на колене.

— Имаме заложник. Отиваме към селището на крулите. Твоите родители може и да са там. Отиваме до селището и след това се омитаме. Хайде, идвай.

— Обещаваш ли… — извика тя, — че няма да ми направиш нищо лошо?

— Ако исках да ти направя нещо лошо, щях да те оставя тук.

— Добре. Добре, идвам!

Джени чу ужасен вик. Мама? Не, този път беше мъжки глас. Вдигна глава.

Наоколо щъкаха множество крули. Силуетите им призрачно се мяркаха на фона на пламъците на огъня. Човекът гущер. Приведената жена. Някакво страховито нещо без крака. И други. Много, много други. Повечето се бяха събрали около голямата дупка.

Мъжът продължаваше да вика. Намираше се някъде между тях. Но тя не можеше да го види.

Погледна встрани. Майка й все така висеше там.

Но мъжът, който преди това беше до нея, го нямаше.

Навярно е викащият сега.

Виковете секнаха. Неколцина от крулите се отделиха от групата. Понесоха отрязани ръце и крака към високите пламъци на огъня. Един едър мъж — полицейският началник Мърдок — носеше тялото на жертвата. Малко преди да стигне до огъня, той го хвърли сред ръцете и краката. Главата липсваше.

Крулите отстъпиха от отвора. Но не отделяха погледите си от него. В процепа между две от съществата Джени се вгледа в открилата се част от дупката.

До самия ръб на отвора видя главата на мъжа. Главата се разклати за секунди. После някакъв тъмен крайник се появи от дупката и я сграбчи за косата. Вмъкна я вътре.

Всички крули гледаха втренчено.

Никой не издаде звук.

После се чу гласът на Мърдок:

— Да му дадем ли още една глава?

Той говореше на мама!

Обърна се към крулите и заговори на техния език. След това отново се извъртя към Пег. Извади ножа си и тръгна към нея.