Ричард Леймън - В тъмните гори

Обърна отново поглед към Джени. Главата на момичето бе все още клюмнала. Тялото й висеше на въжето и леко се поклащаше. Този път кръвта, която я покриваше, беше нейната. Спомни си как дъщеря й пищеше, докато я хапеха…

Но не беше мъртва. Виждаше как гърдите й леко се повдигат при дишането. Беше в несвяст, но не и мъртва. Може би най-добре е никога да не се събужда.

— Сред обитавани от зли призраци дъбрави…

Пег се обърна и погледна към мъжа, който висеше от триножника до дясната й страна. Досега мислеше, че е мъртъв.

— Зверове! — продължи той. — Гнусни, отвратителни зверове!

— Предпочитам да ни убият — каза Пег.

— О, те ще го направят. Но първо ще се позабавляват. Миналата нощ…

Той млъкна, обронвайки глава.

— Какво? — подкани го Пег да продължи.

— Те изнасилиха… моята Рут. Ох, какво правиха с нея! Копелета! — закрещя той. — Копелета!

Неколцина от крулите край главния огън погледнаха към него. Един едър мъж се изправи. Пег разпозна Мърдок.

— Някакви проблеми ли? — попита с уста, пълна с храна.

— Копелета проклети!

Мърдок тръгна към тях. Вървейки, отхапа още един къс от ръката, която носеше.

— Копеле мръсно!

Мърдок се ухили.

— Ясен ми е проблемът ти, приятелю. Гладен си. Ами че тук разполагаме с ядене в изобилие. — И тикна откъснатата ръка в лицето на мъжа. — Заповядай!

Вързаният мъж се опита да го ритне, но Мърдок отскочи назад.

— А ти, Пег?

— Върви в ада!

— Не се безпокой. Тази ръка не е някого, когото познаваш.

И той докосна с ръката гърдите й. Пег настръхна от погнуса:

— Махни се!

— Крехка и вкусна е! Най-хубавото месо. Крулите добре го знаят. С това се хранят.

— Да. И ги погледни на какво приличат!

— О, това не е следствие на грешна диета. Идва от размножаването им. Малка радиацийка е поразбъркала техните гени.

Тя го загледа как захапва ръката и откъсва още едно парче. Докато дъвчеше, й се усмихна.

— Превъзходно е! — каза с пълна уста.

После изплю сдъвканото в лицето й. Отдалечи се, смеейки се високо.

— Вампири — промълви мъжът. — Те… миналата нощ… моята Рут. Те… я изядоха ! Изядоха я! Пред очите ми! Насилиха ме да… Стиснаха ми носа и трябваше да отворя устата си и… ох!

Мъжът започна ту да припява тихо, ту да си мърмори.

Пег погледна към Джени. Слава Богу, още не бе дошла на себе си.

— Оставиха главата — поде отново по-членоразделно мъжът. — Те не ядат главите. Пазят ги за кладенеца. Ох, кладенеца! Почакайте и ще…

— Млъкнете! — прекъсна го рязко Пег. — По дяволите, просто млъкнете!

— Онова живее в кладенеца — продължи той с мърморене. — Ще видите!

— Млъкнете!

Той замлъкна.

Пег се вгледа в тъмното петно. Не беше далеч. Само на дванадесетина метра от тях. Преди свечеряване успя да забележи, че това е дупка в земята. Дупка с широк отвор. Забеляза също, че крулите се държат на разстояние от нея. Подхвърляха към гърлото й само кости.

— Те затова са тук — каза мъжът.

— Не искам въобще да знам защо са тук.

— За да го хранят. Един от тях ми каза. За да го хранят и умилостивяват.

Легнала по корем между коловете с набучените глави, Корди дочу безумен рев. Същото изреваване чу и предишната нощ. Идваше отдалеч.

Но тя знаеше, че скоро ще го чуе наблизо.

И че този, който го издаваше, ще пристигне с нови глави.

И ще я намери.

Повдигна глава. Поляната оттатък коловете изглеждаше пуста. Явно крулите се бяха разбягали, когато са чули рева.

Това е моят шанс!

Всички ще се скрият!

Но ако ме хванат… По-добре е те да ме хванат.

В гората поне ми се открива известна възможност. Може би ще намеря мама и татко и ще избягаме заедно.

Погледна назад към къщичката.

Ще ме пуснат вътре при тях, ако ги помолеше.

Но не, там е възможно най-лошото място, дори по-лошо от това тук, между главите.

Залостената врата нямаше да спре постоянния обитател.

А пък и пушката вече не беше в тях. Едрото момиче, Шери, я отнесе със себе си. Видя как Робинс и Нийла се връщат в къщичката без оръжието. После чу далечен гърмеж.

Някой беше налетял на Шери.

Много добре.

Кучката я нарани болезнено с ръжена. Щеше да я убие, ако й се бе удало.

Но сега си получи онова, което заслужаваше.

Беше справедливо.

Кучките заслужават да бъдат наказвани. Ако се бяха съгласили да се предадат и излязат с нея, сега всички щяха да са на сигурно място.

Корди отново огледа осветената от луната поляна. Никаква следа от крулите. Но по-добре беше да не тръгва в тази посока. Именно от нея бе долетял ревът.