Ричард Леймън - В тъмните гори

— А от моята страна идват четирима — каза Джени. — Олеле, мамичко!

Мърдок застана пред Пег. Опря върха на острието до гърлото й.

— Тъдява рядко попадат съграждани — каза той.

— Чарли…

— Но винаги се радваме, когато това се случва. Обичам да гледам лицата им. — Другата му ръка започна да разкопчава ролята й. — Винаги са шокирани и питат: „Какво прави Чарли Мърдок тук, сред крулите?“

— Недей!

— Знаеш ли, те са основали Барлоу. Имали са нужда от цивилизована среда. Но щом като заговорихме за среда… — Той се засмя тихо, прокара ножа през гърдите й и разряза сутиена. Разтвори чашките му. — Хубави са.

Наведе оръжието и го пъхна в ножницата. Пег видя как членът му се надига вдървен. После почувства допира на ръцете му.

— Недей, моля те!

— Какво ти прави той? — попита разтревожено Джени.

— Я млъквай! — кресна й Мърдок. После се обърна към Пег и каза тихо: — Знаеш ли какво ще направим с вас?

— Не.

— Аз пък си мислех, че всички знаят.

Ръцете му пуснаха гърдите й. Той развърза коланчето и разкъса докрай роклята й. Коленичи и сграбчи от две страни подгъва и дръпна рязко. Последното зашито парче плат се скъса.

Двамината крули стояха непосредствено зад него и гледаха. Мъжът беше гол. Взираше се в тялото й и галеше с длан възбудения си член. Бременната жена носеше нещо като сутиен върху отпуснатите си гърди. Само че не беше сутиен от плат.

Беше от… кожа, човешка кожа.

Пег усети как ръцете на Чарли се спуснаха надолу по тялото и смъкват бикините й.

Да, лица!

Сутиенът върху гърдите на бременната беше направен от лица! Малки, овални личица. Одрани детски личица!

Пег затвори очи, стискайки клепачите си.

Чарли издърпа краката й напред. Тя се засмъква и одраска болезнено гърба си от неравния ствол на дървото. Помисли си, че ръцете й ще се откъснат от тялото. Отвори очи и видя Чарли надвесен над нея, а краката си — метнати върху раменете му. Почувства устните му върху своите. Езикът му се плъзна в устата й.

— Не!

— Какво правите на майка ми? — закрещя Джени. — Спрете! Проклети да сте! Ще ви убия!

Едно дебело момиче откъм нейната страна запрати по нея копие. То се заби над главата й.

Джени се вгледа в четиримата, които се приближаваха. От тях само един изглеждаше нормален — момче, не по-голямо от нея. Беше русо и голо. За миг си помисли, че това е Тими. После си спомни какво направи с Тими и почувства задоволство. Ако й се открие възможност, ще убие и това момче.

Но другите…

Дебелото момиче, хвърлило копието, беше без коса, с мъртвешко бяла и блестяща слузеста кожа.

Още една жена притичваше след тях. Тя накуцваше. Приличаше на кънкьорка — беше превита в кръста, а едната й ръка беше извита зад гърба. Младото й лице беше изкривено така, сякаш невидими пръсти го дърпаха на една страна. Големите й гърди бяха толкова увиснали, че коленете й ги замитаха, докато тичаше.

Последен се зададе силно окосмен мъж. Провираше се като гущер през високата трева с помощта на мощните си ръце, тъй като краката му безпомощно се влачеха след него.

Джени се присви, когато майка й изпищя:

— Не! НЕ!

Тогава момчето достигна до нея. Пъхна острието на ножа в яката на блузата й и дръпна силно. Дрехата се разкъса.

— О-о-о! — изпъшка дебелото момиче.

Бутна момчето настрана. Широко разтвори блузата и се притисна до Джени. Кожата й беше мазна и лепкава. Облиза устните на Джени, докато с ръката спускаше ципа на панталоните й.

Джени заби коляно в мекия й корем. Момичето падна, опитвайки се да поеме въздух. Момчето се изсмя.

Приведената жена се приближи на свой ред и започна да души с муцуната си корема на Джени.

Джени се опита да й нанесе удар с коляно, но човекът гущер я бе хванал за глезените.

Приведената жена въздъхваше, докато облизваше корема й. След това я захапа.

Човекът гущер пък я захапа за бедрото.

Дебелото момиче се изправи. Целуна я. Застиска гърдите й.

Джени закрещя неистово.

Нийла отвори очи. Лежеше на една страна, притисната до Джони. Лицето й докосваше голите му гърди. Чувстваше се като че ли бе спала дълго време. Бризът галеше кожата й на топли вълни.

Вятърът го нямаше преди. Явно се бе появил с наближаването на вечерта.

Нийла се обърна по гръб. Сянката на къщата се бе удължила.

— О, Господи! — възкликна тя. Обърна се към Джони. — Времето доста е напреднало.

— Остават още около два часа.

— Не искам да тръгваш. Не и без мен.