Ричард Леймън - Нощно шоу

Ако не се бе справила толкова добре, сега и двете с Ингрид нямаше да изпитват такова неудобство…

— Някакви проблеми? — попита Джак.

— Моля?

— Изглеждаш разстроена.

— Не, всичко е наред. Просто се надявах нощниците да не са толкова прозрачни.

— Ингрид изглежда чудесно. Ти също.

— Не би трябвало да го забелязваш.

— Все пак съм мъж.

— Да, но си ми подчинен.

Джак се засмя и зарови пръсти в кафявата си брада.

— Колко жалко, че трябва да я застрелям.

— Тъкмо ще ме отървеш от съперничката ми.

Джак подхвана манекена под кръста и главата, Дани пое краката. Занесоха Ингрид до прозореца. Дани нагласи стъпалата му върху тебеширената маркировка. Джак отиде да донесе другия манекен, а помощник — монтажистката подаде на Дани снимката от последния кадър с Майкъл. Сравнявайки със снимката, тя изви гърба на Ингрид и постави ръцете й на рамката на прозореца.

Джак изправи манекена на Майкъл зад Ингрид.

Той си нямаше собствено име. Нямаше нужда. Когато го правеше, Дани изпитваше зловещото чувство, обзело я при изработването на Ингрид. Ала дори глупавото име „Ингрид“ не успя да я развесели. Веднъж стигна дори дотам, че покри ужасеното лице на Ингрид с амбалажен плик.

Тази сутрин остави Джак да довърши мръсната работа по Ингрид, а тя самата се захвана с Майкъл. Трябваше да натъпчат кухите им глави с торбички скръб и телешки мозък, които набавяха от месарниците. Джак не беше въодушевен. Но той бе добро момче и винаги изпълняваше нарежданията й.

Притиснаха Майкъл зад гърба на Ингрид. Устните му докоснаха врата й. Вдигнаха ръцете му и ги нагласиха върху гърдите й.

Добре, че поне Ингрид не е от срамежливите.

Дани сравни резултата със снимката.

— Всичко е наред — провикна се през прозореца.

Роджър се приближи. Дани му подаде снимката. Той я погледна през големите си очила, сетне огледа декора.

— Чудесно, чудесно. Добре, затворете скапания прозорец.

Джак го затвори и направи крачка назад. Погледна към Ингрид. На Дани й се стори, че в очите му блесна жал. Но това трая само миг, след което той намигна на Дани.

— Ще стане — каза той.

— Надявам се.

Заобиколиха стената. От другата страна декорът беше фасада на малка дървена къщичка. Младата двойка изглеждаше като замръзнала на рамката на прозореца.

Студиото беше пълно с хора. Някои държаха чаши с кафе, други се суетяха край прожекторите, звукооператорите с наушници на ушите напомняха радиолюбители, които се мъчат да открият някоя екзотична станция. Роджър надничаше през камерата и даваше наставления на уморения оператор.

— Тръгвам — каза Джак.

— Хайде, успех!

Той се усмихна и се отдалечи.

Докато чакаше, Дани отиде за чаша кафе. Алуминиевият контейнер на кафемашината беше полупразен. От кранчето изтече черна, гъста течност. Бялата пластмасова чашка изглеждаше пълна с кал. Дани отпи и потръпна от горчивия вкус. Докато оставяше чашката, някой се пресегна зад гърба й и я хвана за гърдите.

— Хей! — Тя отблъсна ръцете и се обърна.

Майкъл й намигна.

— Да не си посмял да ме докоснеш отново! — каза тя, едва сдържайки яростта си.

— Стой! — вдигна ръце той, сякаш искаше да се предпази. — Много съжалявам. Просто не можах да устоя. Дланите ми горят, откакто…

— Не се прави на идиот.

— Хайде, хайде. Знам, че ти хареса.

— А на теб ще ти хареса крошето ми, ако опиташ отново.

— Милейди твърде много протестира, мисля аз.

— Продължавай да си го мислиш.

— Тишина в студиото — обяви нечий глас. — Четиридесет и четвърти кадър, първи дубъл.

Студиото утихна, под купола се завъртя червен прожектор. Дани тихо се отмести настрана, за да вижда по-добре. Майкъл я последва.

Забеляза Джак край една от камерите. Сега беше облечен с джинси, бял маскировъчен халат и маска с отвор само за очите. Държеше пушка в ръце.

— Започваме! Старт!

Джак се втурна напред, приведе се под прозореца и вдигна пушката. Ала не стреля. Извърна се назад и се огледа. После се изправи и спусна цевта към земята.

— Стоп! Стоп! Стоп! — изкрещя Роджър. — Какво, по дяволите, става тук?

Джак поклати глава.

— Господи! Дани? — обърна се Роджър към нея. — Дани, не си ли казала на момчето си какво трябва да направи? Ние тук снимаме филм, а не си играем на „иди ми-дойди ми“. Ако не може да се справи…

— Ще се справи — каза Дани.

— Майка му стара! Нали каза, че го бива. Няма кой друг да дръпне скапания спусък. Да има добър мерник и всичко останало. Добре де, добре! Господи! Хайде да го направим, а? Да не би да искам Бог знае какво?