Ричард Леймън - Нощно шоу

— Хайде — каза момчето от лявата й страна. Джоуел. Сега вече беше сигурна. — Да се махаме оттук.

— Преди да сме се смръзнали — додаде Арнолд.

Тони се обърна и свали въжето, което висеше навито около рамото му.

— Доведете я тук.

Дръпнаха Линда за ръката. Тя настъпи Арнолд. Той изкрещя и отпусна хватката си. Момичето рязко измъкна ръката си, завъртя се към Джоуел и го удари с лакът в лицето. Той се олюля назад и я изпусна. Тя се втурна в тъмнината. Ръцете й зашариха по вратата, напипаха дръжката, ала стъпките на преследвачите й я настигнаха. Натисна я. Нещо я удари в гърба. Линда се блъсна във вратата и главата й сякаш експлодира при удара.

Тъпа болка пулсираше в слепоочията й. Линда се смръщи. Челото й пареше, сякаш някой опъваше кожата й. Отвори очи и видя ръцете си в скута. Въжето, с което бяха вързани, се белееше, увито около една от стойките на парапета.

Седеше на третото стъпало, а краката й глупаво висяха между стойките на парапета, като едва докосваха пода. Глезените й също бяха стегнати с въжето.

Значи са го направили. Завързали са я и са я зарязали тук, съвсем сама.

Дали са си тръгнали?

От мястото си на стълбището Линда можеше да види твърде малко от къщата: външната врата, няколко отворени врати отляво на фоайето, част от дневната с панорамния прозорец и тесния коридор покрай стълбището.

От момчетата нямаше и следа. Или бяха напуснали къщата, или се криеха.

— Момчета? — едва прошепна тя. — Хей, знам, че сте тук. Само си играете на криеница.

Тя почака. Никой не отговори.

Потрепери. Притисна ръце в скута си, за да се стопли.

— Момчета?

Вероятно са се спотаили някъде в дневната, помисли си тя. Едва се сдържат да не се разсмеят и се побутват един друг. Рано или късно ще изскочат от скривалището си и ще се хвърлят върху нея.

— Добре — промълви тя. — Щом така сте решили.

Бяха привързали китките й за стойката на парапета. Тя дръпна ръце. Проточи шия и едва успя да достигне възела със зъби. Захапа го и затегли. Въжето не поддаде. Езикът й проследи извивките. Два възела! Гърлото й се сви. Брадичката й затрепери, от очите й бликнаха сълзи. Тя отпусна рамене в отчаяние.

— Хайде, момчета — замоли се тя. — Позабавлявахте се. Дадохте ми добър урок. Пуснете ме вече, моля ви!

Някъде над главата й проскърца дъска. Дъхът й спря. Рязко обърна поглед към горния край на стълбата. Втренчи се, без да помръдва. Ала всичко тънеше в мрак.

Това са те, каза си Линда. Не са се скрили в дневната, а горе.

„По дяволите“ — искаше й се да изкрещи, ала само стисна зъби силно, до болка. Отново проскърца дъска. Този път някъде отляво. Сякаш някой се промъкваше съвсем бавно по коридора на втория етаж. Мисълта за това я накара да изтръпне.

Направи отчаян опит да се отскубне от парапета. Въжето се опъна. Без да обръща внимание на болката китките, тя яростно задърпа ръце. Стойката изскърца и леко се заклати, но издържа. Въжето също.

Линда издърпа завързаните си крака. Постави ги на долното стъпало. Сви се на кълбо и се хвърли назад. Рамото й се удари с все сила в перилата. Болката разтърси цялото й тяло. Тя политна надолу, въжето се опъна и другото й рамо се заби в последната колонка на парапета. Линда висеше надолу с главата, онемяла от болка, а краката й все още бяха на второто стъпало. Сега цялата тежест на тялото й беше върху китките. Когато се опита да се придърпа нагоре, въжето изпращя и се скъса. Главата й изкънтя на пода.

Линда лежеше зашеметена на земята. Когато болката започна да утихва, тя осъзна, че се е освободила.

Освободила се е от парапета!

Ако можеше само да развърже краката си…

Тя отвори очи и вдигна глава. Роклята се бе усукала около кръста й. Бикините й се белееха в мрака. Голите й крака все още бяха на стъпалата. Тя ги сви в коленете, пресегна се към глезените си с вързани китки и напипа въжето. Докато търсеше възлите, шум от придвижване на втория етаж привлече вниманието й. В горния край на стълбата се очертаваше неясен силует.

Дъхът й спря, сякаш юмрук се вряза в стомаха й. Мехурът й се освободи. Тя впи нокти във възела, докато топлата урина пълзеше между бедрата й. Очите й не се откъсваха от неподвижната сянка. Тя просто стоеше там.

Линда изтегли единия край на въжето и зарита, но то не се отвърза. Още един възел! Тя го сграбчи и задърпа. Потрепери от болка — счупи й се нокът.

Фигурата замахна с ръка. Белезникав предмет полетя и глухо тупна по средата на стълбището. Линда успя да го зърне между краката си. Той изтрополи надолу по стъпалата. Видя ветреещи се коси и неясни очертания на лице. Чу собствения си писък.