Ричард Леймън - Нощно шоу

Брус се усмихна през рамо, отключвайки вратата.

— Само се пазете от мишките.

— Мишки ли?

Той се разсмя.

— Сладки малки същества, които обаче имат навика да се навират под краката ти.

— Ще гледам къде стъпвам — увери го Дани.

Беше с ботуши и джинси и се чувстваше в безопасност. Независимо от това, докато вървеше след Брус и Джак по тесните пътеки между стелажите, Дани не откъсваше очи от пода.

Складът беше задръстен с декори. Видя прашно бюро с извит сгъваем капак, някакъв висок шкаф, маси, столове и дивани, лампи, лампиони и полилеи. Дани отново сведе очи, за да се огледа за мишки, и видя множество картини в рамки, подпрени от двете страни на пътеката.

Направиха завой. Тук имаше копия на статуите на Венера и Давид, на Наполеон, фонтани и шадравани с херувимчета, голи женски тела, статуя на мъж, балансиращ на един крак с издадени напред устни, от които явно някога е бликала вода.

Настъпи нещо малко и меко. Уплашено вдигна крак. Беше просто парченце от скъсан килим.

— Пристигнахме — обади се Брус.

Край стената, сякаш за оглед, бяха подредени петнадесет-двадесет голи манекена. Дани веднага разпозна Майкъл с пробитото от изстрела лице. След това внимателно огледа манекените.

Намръщи се.

— Къде е Ингрид?

— Ингрид ли? — попита Брус.

— Моят манекен! Къде е?

— Трябва да е тук някъде — отвърна той.

— Не го виждам — каза Джак.

Брус поклати глава и почеса ухо.

— Нали ти отговаряш за тях? — настояваше Дани.

— Бях го сложил тук, до Майкъл.

— Но сега го няма!

— Виждам, мис Ларсон. Много хора имат достъп дотук. Може да е потрябвал на някого.

— Бих искала да знам къде е.

Брус се навъси. Изглеждаше озадачен.

— Ще го потърся.

Джак хвана Дани за ръката.

— Сигурно ще се намери.

— Да, сигурно. Съжалявам, Брус. Извинявай, че повиших тон.

— Няма нищо, мис Ларсон.

— Убедена съм, че вината не е в теб. Просто… просто съм някак привързана към проклетото чучело.

— Е, ще се опитам да го намеря.

— Чудесно. Благодаря ти. Хайде да взимаме Майкъл — каза тя, придавайки бодрост на гласа си — и да се захващаме за работа.

Дани мина на бавен ход край охраната пред портата на студиото и зави наляво по „Пико“. Вдигна очи към огледалото.

Катафалката не беше зад тях.

Естествено.

— Джак?

Той я погледна.

— Мисля си за Ингрид. Смяташ ли… че е възможно Антъни да я е отмъкнал?

— Антъни ли ? — попита удивено той. — Не. Пък и как би могъл?

— Може да е проникнал в склада. Не е невъзможно. Случва се.

— И така да е. Но откъде би могъл да знае, че Ингрид има нещо общо с теб? Та тя е без лице, а не смятам, че те е разгледал толкова добре, че да те познае по тялото.

Дани се изчерви.

— Ами ако е бил в студиото в сряда?

— Ти видя ли го?

— Не. Но това не означава, че не е бил там.

— Но той те „намери“ чак вечерта!

— Ако е казал истината.

— Предполагам, че не ни е излъгал. Преди това не се случи нищо.

— Може да е бил в студиото, да е гледал сцената с Ингрид и след това да ни е проследил до ресторанта.

— Възможно е. Да го попитаме ли утре?

— Сякаш това ще ни помогне с нещо.

— Слушай, Дани, не мисля, че…

— Ами ако тя все пак е при него?

— Няма нищо страшно, щом оригиналът не е при него — утеши я Джак и погали Дани по врата.

Беше й приятно да усети ръката му върху напрегнатите си мускули, но при мисълта за Антъни и манекена в стомаха й заседна ледена буца.

Беше Ингрид, но и копие на Дани.

Представи си го в леглото с обезглавеното тяло — как го гали, целува, плъзва ръка по…

— Внимавай!

Тя натисна с все сила спирачката. Колата закова на сантиметри от някакъв фургон, спрял на светофара.

— Добре ли си? — попита Джак.

— Да. Напълно.

Синтия Гейбъл вдигна бутилката бяло вино към светлината и я разклати. През тъмното стъкло се виждаше как корковата тапа подскача като малка лодчица сред бурно море от бургундско. Тя спря да клати шишето. Бурята стихна. Тапата се залюшка мързеливо по повърхността.

Мъри винаги се справяше добре с тапите. Измъкваше ги цели. И никога не оставаха на дъното на бутилката, когато Мъри го правеше.

Сигурно има някакъв чалъм.

Тя се пресегна над масичката за кафе. Гърлото на бутилката се наклони над чашата й. Опита се да държи бутилката здраво, докато наливаше, но виното плисна навън. Няколко капки се удариха в ръба на чашата, стекоха се по пънчето й и образуваха малка лъскава локвичка върху масата. Все пак част от течността попадна и в чашата.