Ричард Леймън - Плът

Искам да прекарам доста време насаме с нея.

Ще се върна в общежитието и ще потърся името й в студентския справочник, реши той.

Да.

Роланд изтри потните си треперещи ръце в ризата.

— Прибирай се по-бързо, Алисън — прошепна той.

След това се отдалечи.

Зад оградата на къщата в края на алеята Джейк зърна русокосо момиченце на велосипед с три колела. Беше облечена с бяла блузка.

Кими?

Виждаше само гърба й.

Какво ще прави тя тук? И на велосипед? Може да е къщата на някоя приятелка. Барбара каза, че е звъняла на всички…

Предната дясна страна на патрулната кола се вирна нагоре. Джейк откъсна поглед от момичето. Натисна спирачката, но не навреме, и колата се вряза в дънера на дъба. От удара той залитна напред. Предпазният колан се заключи, притисна го през рамото и гърдите и го върна рязко назад.

Чуло трясъка, момиченцето обърна глава.

Не беше Кими.

Пушек или пара започна да се надига изпод предния капак. Джейк изключи двигателя. Разкопча колана. Треперещ, излезе да види какво е станало. Поклати глава. Не беше за вярване.

Докато гледаше детето, бе изпуснал управлението на колата. Предната дясна гума се бе качила на бордюра и автомобилът се бе забил в голямо дърво на тревистата площ между улицата и тротоара.

С несигурни стъпки се отправи към предницата на колата. Оттам се чуваше съскане. Бялото облаче, което се извисяваше, миришеше на пара и гума. Нямаше нужда да отваря капака, за да разбере какво е станало. Беше пробил радиатора.

Отпусна се на седалката и посегна към микрофона на радиостанцията.

— Благодаря, че ме докарахте — каза той и излезе от кола номер едно.

— Почини си малко, преди отново да се включиш в издирването — посъветва го Дани.

— Да.

Той затвори вратата. Патрулната кола се отдалечи.

Джейк се отправи по алеята към къщата си, където бе паркиран Мустанга. В същото време търсеше ключа за колата в джоба. Чувстваше се изтощен и му се гадеше. Главата му пулсираше. Изпитваше остра нужда да се изпикае. С несигурни крачки се отправи през моравата към входната врата на къщата.

Влезе. Макар навън да се свечеряваше, вътре бе почти тъмно. Запали осветлението в хола.

След като се облекчи в тоалетната, глътна три аспирина. Разтърка скования си врат. В огледалото видя, че изглеждаше така зле, както се и чувстваше. Косата му бе разрошена. Зачервените му очи гледаха със странен кух поглед. Лицето му беше сивкаво. На подмишниците униформената риза бе подгизнала от пот.

Изми лицето си и влезе в спалнята. Започна да разсъблича влажните дрехи.

А вчера си мислеше, че е лош ден. Претърсването на „Оукуд“ ти се стори ужасно.

Тогава дори не подозираше какво означава лошо.

Отлепи мокрите си чорапи и бельо и ги хвърли на пода. Извади нови от шкафа. Осъзна, че вероятно ще се строполи, ако се опита да се облече прав. Седна на леглото и обу първо бельото, а после — чорапите. Простенвайки, се изправи. Отиде до гардероба за чиста риза. Навлече я, опита се да закопчае поне едно копче, но се отказа. Свали от закачалката чифт кафяви панталони от рипсено кадифе и ги отнесе до леглото. Седна и ги нахлузи.

Вчера беше нищо особено, помисли си той. Вчера просто проклетото ти въображение работеше на пълни обороти.

Сети се как провери под леглото за змиеподобното същество и само дето не гръмна Куки — чудовището.

Искам Куки!

Очите го засмъдяха и сълзи замъглиха погледа му.

Обърна глава към нощното шкафче, където остави Куки, след като за малко не прати куршум между изцъклените му очи.

Куклата я нямаше!

Джейк знаеше със сигурност, че я остави там.

Погледна на пода зад шкафчето. В следващия момент бе на крака и цялото изтощение и болка изчезнаха от прилива на обзелата го надежда. Бързо издърпа панталоните нагоре. Излезе от стаята и се втурна по коридора. Запали лампата и на леглото на Кими завари Куки, притиснат към бузката й с крехката й ръчичка.

В следващия момент Джейк бе на колене. Ръцете му притискаха топлото й гръбче, а лицето му бе заровено в рамото й.

— Барбара, тя е тук. Всичко е наред.

— Слава Богу!

Дълго след това Барбара не пророни дума. Джейк чуваше плача й. Най-накрая се овладя достатъчно, за да попита:

— Къде е?

— Тук. У дома.

— Къде я намери?

— Тук? Върнах се да взема колата и…

— Невъзможно е. Това са километри.

— Малко над пет, предполагам.

— Дяволите да те вземат! Защо не я потърси първо там?