Ричард Леймън - Плът

Постави възглавницата върху лицето си. Тъмнината й бе приятна. Усещането от меката възглавница — успокояващо.

По-късно, помисли си тя. Ще предприема нещо по-късно.

Роланд не разбираше нищо. Бе свалил белезниците, преди да я бутне в мазето. Не ги сложи отново, защото на нея не й бе до съпротива, а на него му трябваха и двете ръце да са свободни. Тогава защо, сега когато бе приключил, отново бе вързан с белезниците за нея? Нямаше логика.

Знаеше, че не бе слагал отново халките.

Дали тя не го бе сторила? Невъзможно! Тя бе мъртва.

Тогава — как е станало?

Усети страх.

Бръкна в джоба, където държеше ключа, и се учуди, че е облечен. Нали се бе съблякъл горе?

Ключът го нямаше.

Не се безпокой. Ще го намериш. Трябва да го намериш.

Като се опитваше да не се поддаде на паниката, започна да претърсва всички джобове. Ключът бе изчезнал.

Не може всичко това да се случва с мен, помисли си той.

За щастие, преди да последва Силия в мазето, светна лампата. Крушката хвърляше слаба жълтеникава светлина, но щеше да е достатъчна. Застана на колене и започна да оглежда бетонния под. Мястото около тях бе подгизнало от кръв. Дали ключът не беше в кръвта? Започна да опипва със свободната си ръка влажния слой.

С края на окото мерна Силия и му се стори, че тя се ухилва.

Не.

Погледна право в нея. Тя лежеше скалпирана, с разчупен череп (не забравяй, че вътре няма мозък), със затворени очи, с окървавено лице и зловещо ухилена.

Клепачите й се вдигнаха.

— ТИ СИ МЪРТВА! — изкрещя неистово той.

Устата й се отвори. Езикът й се подаде. На върха му бе ключето за белезниците.

Той посегна да го вземе.

Зъбите на Силия захапаха пръста му. Извиквайки от силната болка, той издърпа ръката си. От ставите на трите му откъснати пръста бликаше кръв.

Ужасен, я наблюдаваше как дъвче пръстите му.

В мазето изведнъж стана тъмно.

Стълбите изскърцаха.

— Кой е там? — извика той.

Отговор не последва, но Роланд знаеше кой е. Започна да хленчи:

— Остави ме! Махай се!

Подигравателно напевно някой се обади в тъмнината:

— Хич няма-м-м-м такова намерение.

Гласът на Дана.

— Ти ей-сеги-и-ичка ще у-у-умреш — присъедини се и Джейсън.

Гласовете идваха от горния край на стълбището, но нещо сграбчи предницата на ризата на Роланд (дали не бе ръката на Силия?) и го придърпа. Той политна напред. Върху нея. Краката й се обвиха около него. Ръцете й (защо едната не беше в белезниците?) сграбчиха косите му и го придърпаха към нея. Към лицето й. Тя отвори уста и впи устни в неговите. Устата на Роланд се напълни с каша от разтрошените кокалчета на откъснатите му пръсти.

Усети, че се задушава.

Събуди се от усилието да си поеме въздух. За миг реши, че продължава да сънува.

Но крушката светеше. Той не бе върху тялото на Силия, а на бетонния под до нея. Бързо вдигна ръце. Макар и двете силно да трепереха, те не бяха с белезници и всички пръсти си бяха на място.

Погледна към стълбището. Там нямаше никой. Разбира се.

Просто бе имал кошмар.

Надигна се и усети как голият му гръб се отлепя от пода.

Огледа се и вдигна ножа, но не видя белезниците. Сети се, че ги остави горе при дрехите.

Докато се изправяше на крака, простена. Тялото му бе сковано и замръзнало. Мускулите го боляха. Лудост бе, че си позволи да заспи тук, долу. Ами ако бе проспал цялата нощ?

Убеден беше обаче, че е спал само час-два. Имаше предостатъчно време да се измъкне под прикритието на тъмнината.

Изкачи стълбите толкова бързо, колкото му позволяваха скованите мускули и отвори вратата. Ярката дневна светлина го заслепи. Наведе се и прикри очи с ръка. Призля му и имаше чувството, че се стопява и разпада като вампир.

Искаше да се извърне от светлината и да се втурне в уютния мрак на мазето.

Но топлината на деня му бе приятна. Стоеше облегнат на вратата и усещаше как студът напуска тялото. С изчезването на студа, сякаш го напусна и паниката.

Бая я сговних, помисли си той. Но не е краят на света.

Приеми го като предизвикателство.

Точно така.

Огледа се. Голото му тяло бе обагрено с кръв и засъхнали съсиреци.

Предизвикателство.

Вече не му бе студено, но вътрешно потреперваше сякаш всеки момент ще се разплаче.

Ако някой ме зърне такъв…

Ще измисля нещо.

О, Господи! Как допуснах да заспя? До сутринта.

Отърка лепкавото си лице, въздъхна и пристъпи към люлеещите се врати на кухнята. Преди да ги бутне, огледа трапезарията. Ослуша се. Спокоен, че е сам в ресторанта, той бутна вратите.