Ричард Леймън - Плът

На преден план, където бяха стълбата, прахосмукачката, сандъчето за инструменти и кутиите с почистващи препарати, откри няколко парцала и стари пешкири. Парцалите бяха мръсни, но два от пешкирите изглеждаха горе-долу чисти. Взе ги.

Пристъпи до прозореца и погледна навън. Сърцето му подскочи, когато видя колата на паркинга.

Колата на Джейсън.

Извърна се от прозореца. Тениската, панталоните и белезниците бяха на пода до намотаното одеяло. Изрядно сгънатата рокля на Силия бе метната на барплота.

Роланд взе тениската. Беше една от любимите му. Оранжева, с лице на чудовище и надпис „Вярвай ми“ под него. Беше твърда от засъхналата кръв. Готвеше се да я захвърли, когато му хрумна идея.

Защо да не облече окървавените дрехи? Най-вероятно да стигне с тях безпрепятствено до стаята. С репутацията, която имаше, който и да го види ще реши, че е поредният му номер.

Но могат да го видят, докато се прибира в университетското градче. Градските хорица и хабер си нямат от неговото причудливо поведение.

Промърморвайки „По дяволите!“, захвърли тениската.

Щеше да измие кръвта от косата и тялото. Това не представляваше проблем. Но се нуждаеше от дрехи. Тези на Джейсън бяха по-окаяни дори от неговите. Само по роклята на Силия нямаше кръв. Няма начин, помисли си той. Ще е прекалено очебийно.

Ако имаше акъл, щеше да се съблече, преди да се справи с Джейсън.

Чувстваше се като в капан.

Трябва да има изход. Мисли!

Където има проблеми, има и разрешение. Трябва да има.

Проблемът — не мога да напусна мястото с окървавени дрехи. Не мога да си тръгна гол. Не мога да облека роклята на Силия.

Защо това е проблемът? Защото, ще ме арестуват, ако ме види не който трябва.

Разрешението?

Очевидно! Не допускай да те видят. Остани тук. Да кажем — до три сутринта.

Някой може да дойде. Като оня тип вчера.

Роланд потрепери.

Оня тип вчера.

Оня тип знаеше.

Роланд бе вътре в ресторанта не повече от десет минути, когато чу колата и изтича до прозореца. От колата излезе мъж с ботуши и кожени дрехи. Мъж с револвер и мачете. При вида му ледени тръпки побиха Роланд. В главата му се появиха спомени за други мъже, в други времена, облечени в защитно облекло и с оръжие: брадви, сърпове, саби, дълги ножове. Други мъже, които знаеха — точно както и този мъж.

Объркан и ужасен, Роланд побягна през задната врата на ресторанта и се скри в полето. Залегна сред плевелите. Изчака паниката да се разсее и чак тогава изпълзя. Заобиколи ресторанта и се настани на място, от което виждаше паркинга.

Кой беше този мъж?

Един от кортесите.

Какво, по дяволите, означава кортес, зачуди се Роланд. Изведнъж съзнанието му се изпълни със спомени за човешка касапница. Брадати войници със саби и бойни брадви съсичат индианци под кървавочервено небе. В далечината стърчеше странна пирамида. Образите изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

Онзи Кортес, помисли с Роланд. Господи! Сети се за статия, която прочете в Нешънъл Джиографик преди няколко години. Родителите му бяха абонати и той винаги разлистваше списанието, за да открие снимки на туземки с оголени гърди. Въпросната статия привлече вниманието му и той я прочете. Разказваше за ацтеките. Не само как предлагали сърцата на жертвите си на Бога на слънцето, но и как изяждали пленените бойци. За най-голям деликатес се считал мозъкът и той винаги бил заделян за висшите жреци.

Авторът на материала теоретизираше, че живеещите в примитивни цивилизации, като ацтеките, стигали до канибализъм, защото се нуждаели от протеини, а нямали добитък. Грешеше, помисли си Роланд и се ухили. Боже, само на колко грешен път бе авторът. Ацтеките са имали „приятели“ в гърбовете си!

А Кортес с конквистадорите ги бе направил на кайма.

Значи затова онзи тип, дето се вмъкна в ресторанта с мачетето, е кортес. Човекът, който знае и следователно заплашва съществуванието на моя приятел, и моето.

Легнал сред плевелите в полето, Роланд разбра защо се страхува толкова от този мъж. Мъжът трябва да бъде убит, но не изпита желание да се опита. По-добре да продължи да се крие.

Когато мъжът най-после си тръгна, Роланд се върна в ресторанта. Слезе в мазето. Като видя лигавата каша на бетона под стълбището, се разтрепери от гняв и тъга заради стореното от кортеса.

Ще му го върна, закани се той.

Не, прекалено опасен е. По-добре да бяга надалеч от някой, който знае толкова много. Ще напусне града.

Но не довечера. Днес остава заради Силия.