Ричард Леймън - Плът

Роланд обу чорапите и обувките. Затвори ножа и го пъхна в калъфа, закрепен към колана. Натика ключовете от колата на Джейсън, белезниците и ключето към тях в един от предните джобове на джинсите.

Готов е.

Канеше се да тръгне, когато се сети за спрея машинно масло, останал зад тоалетната чиния. По него имаше отпечатъци.

Майната му, помисли си Роланд. Вече си сложих обувките. Няма да се връщам.

Негови отпечатъци вероятно имаше из целия ресторант. Голяма работа.

Мястото около бара изглеждаше прилично. По пода имаше няколко петна, но не се забелязваха големи количества кръв. Смъкна пешкира от рамото си и известно време заличава някои от петната. После метна пешкира зад плота. Вдигна празната бутилка от шампанско и я постави на масичката.

Забравяше ли нещо?

Вероятно.

На кого му пука? Дори някой още днес да открие труповете, щеше да мине време, преди да бъдат идентифицирани. Няма да се досетят кой може да е сторил всичко това, докато не открият самоличността на Джейсън и Силия. А дотогава ще съм далеч оттук.

Роланд затвори входната врата зад себе си, видя колата на Джейсън и се върна в ресторанта. Бързо отиде до ъгъла в трапезарията, наведе се и отвори сандъчето с инструменти. Вътре имаше няколко отвертки. Взе най-голямата и отново излезе.

Нужни му бяха само няколко минути, за да свали и двата регистрационни номера от колата на Джейсън. Отиде до края на паркинга и ги запокити сред плевелите.

Върна се при колата. Отвори багажника, погледна вътре и го затвори. Отвори една от задните врати и хвърли поглед на седалката и пода. Чудесно.

Седна зад волана. Топлината в колата беше приятна. На пода пред седалката до шофьора лежеше чантата на Силия. Отвори я и намери портфейла. Вместо да губи време да го преглежда, направо го напъха в един от задните си джобове. Откри връзката й с ключове и също я прибра. Разгледа останалото съдържание на чантата, за да е сигурен, че няма нищо, по което да се разпознае собственичката.

Претърси и жабката на колата. На някаква разписка пишеше името на Джейсън, затова прибра и нея.

Това като че ли бе всичко.

Освен ако не бе направил пропуск, в колата на Джейсън вече нищо не подсказваше кой е собственикът или кой е бил пътникът снощи.

Роланд потегли.

Вчера следобед паркира костенурката на Дана на една от улиците в града и последните километър и половина — два до ресторанта „Оукуд“ извървя пеша. Сега отиде до мястото, където бе оставил фолксвагена. Още беше там, до тротоара между две луксозни къщи. От другата страна на улицата мъж от азиатски произход, с предпазна каска на главата, спускаше мощна косачка за трева по облегнатите на задната част на раздрънкания му пикап дъски. Иначе кварталът изглеждаше безлюден.

Роланд сви по странична улица и паркира в далечния й край. Набута чантата на Силия под седалката, натисна всички копчета на вратите надолу и излезе.

Бавно се върна при колата на Дана. Беше отключена — точно както я остави. Пъхна ръка под шофьорската седалка и откри ключовете на Дана. Двигателят запали без проблеми и Роланд пое.

Успя, помисли си той. Успя.

Въздъхна дълбоко, свали прозореца и подпря лакът на ръба. Топлият въздух влизаше и го галеше.

Харесваше му този квартал. Тъй като не бързаше да се върне в университетското градче, продължи да кара по спокойните улици. Къщите наоколо сигурно струват цяло състояние, мина му през ума. А вътре вероятно са много по-красиви, отколкото къщите, в които бе живял той.

Не сега, но някой ден, ще се справя с цяло семейство и ще поживея няколко дни в такава хубава къща като тези тук. На някой празник, когато бащата не ходи на работа, а децата — на училище. Голям живот ще бъде.

На ъгъла точно пред себе си зърна хубаво момиченце. Истинска красавица на четири, най-много на пет, годинки. Русата й коса, развявана от вятъра, изглеждаше почти бяла. Беше облечена в розова блузка и бледозелена пола, която стигаше до средата на коляното. Чантичка във формата на Мики Маус висеше на каишка през рамото й.

Въпреки че Роланд имаше знак „Стоп“ пред себе си, момиченцето изчакваше и очевидно нямаше намерение да пресича пред колата му.

Беше самичка.

Гореща вълна заля Роланд.

Намали хода на колата, когато приближи знака, и се огледа. Освен момиченцето не се виждаше никой друг.

Не, помисли си той. Това е лудост.

Заведи я обратно в „Оукуд“.

Много е рисковано.

Но беше останал без дъх, изпитваше болка и изведнъж реши, че не му пука от риска.