Ричард Леймън - Плът

— Сигурен ли си, че трябва да остане тайна? — попита Стийв. — Ако хората са предупредени за опасността, могат да се предпазят.

— Ще се паникьосат. Или ще решат, че сме откачили. Или — и двете.

— Знам, но…

— Гледай си чекмеджетата, Стийв. Ако не се справим до ден-два, ще включа всички в задачата. Съгласен ли си? Дори ще дадем пресконференция. Но нека си затраем ден-два и да не казваме на хората, че някой ги е включил в менюто си.

Алисън не знаеше защо е тук. Беше излязла след обяд и бе тръгнала без посока, само с желанието да е сама и навън.

Разходката я бе отвела надолу по Съмър стрийт, откъдето можеше да види прозорците на апартамента на Евън. Беше скъсала с него, но застанала от другата страна на улицата, тя се взираше към сградата, сякаш искаше да се самонакаже. Видя двата прозореца на неговия апартамент. Щорите бяха вдигнати. Дали е вътре? Ами Трейси Морган? Може би е сам. Ще я забележи и ще излезе, за да я догони.

Не се появи, за да я догони.

Алисън продължи, а чувството за празнота се засили.

Без да знае защо, се озова в гората при потока Уебър. Водата бе придошла и течеше бързо. Тук-таме се образуваха островчета от камъни. От време на време се забелязваха големи клони — жертви на снощната буря.

Алисън внимателно слезе по стръмния бряг. На ръба на водата забеляза познатия плосък камък. През студентските си години в Клинтън — особено когато беше първокурсничка и пълна психическа развалина, — беше прекарала доста време именно върху този камък: права, седнала, понякога с крака във водата. В мислите си го наричаше Камъка на усамотението. Тук бе идвала всеки път, когато страдаше.

Съвсем бе забравила за него. Няколкото пъти, когато идва тук през последните месеци, вероятно бе виждала Камъка на усамотението. Дори — стъпвала на него. Но напълно бе забравила колко важен той е.

А сега се сети. Пристъпи и седна като сви колене към тялото и ги обгърна с ръце.

Колко е приятно, помисли си тя. Нищо чудно, че някога идвах тук толкова често.

Чу как тих автомобил премина по моста. Звукът напомняше на течаща вода. Погледна към моста, но той бе скрит от гъстата растителност на завоя на потока. Погледна и в другата посока — към вира, образувал се от препречените камъни. Бреговете от двете страни бяха обилно обрасли с храсти и дървета. Не виждаше никого, но се зачуди дали в нишите от растителност или камъни няма скрити двойки, които се любят.

Точно зад завоя тя и Евън…

Беше прикрито, огряно от слънцето място с високи до кръста камъни от двете страни. Потокът ромолеше отпред. Гъстият къпинак зад тях ги прикриваше от погледите на всеки, който би надзърнал горе от брега. Можеха да ги видят единствено от отсрещния бряг, но никой никога не ходеше до там. Седнаха на одеялото, което Евън винаги държеше в багажника на колата. Ядоха солени бисквити със сирене „Чедър“. Пиха бяло вино от меха, който стискаха, за да вкарат течността в устата си и се смееха, когато не уцелваха. Блузата й съвсем се намокри. Тя я свали и легна на одеялото. Евън, клекнал между краката й, пръскаше с уста от хладното вино върху шията и гърдите й. Течността се разля по кожата и я погъделичка. Смехът бе секнал. Той се прицели в едното й зърно и го уцели с тънка струя. После се насочи към другото зърно. След това с език започна да събира течността. Направи нещо като езерце в пъпа й и, докато отпиваше оттам, разкопча джинсите й.

Това стана в неделя. Утре се навършва седмица.

Как може нещата да тръгнат на зле толкова бързо?

Не идеализирай, смъмри се тя. Беше хубаво. Приятно, вълнуващо и накрая — невероятно. Но нещо не бе съвсем наред. Ти беше планирала само пикник до потока. Не възнамеряваше да се любиш с него на място, където всеки можеше да се появи и да ги свари. Но когато той намокри блузата с вино, се досети какво цели и въпреки това не го спря. Направи го заради Евън, а не заради себе си. Защото не искаше да го разочароваш. А това съвсем не е извинителна причина.

По дяволите, ядоса се тя на себе си. Всичко това като че ли нямаше особено значение тогава.

Малко след това обаче имаше.

Ако изпитваш угризения, скоро ги усещаш — преди още да успееш да се облечеш. Ако нямаш никакви угризения — и това бързо ти става ясно. Понякога, след като бе правила любов, се чувстваше добре, но не и напоследък. Не и с Евън. Все нещо не беше наред подир онова лято, когато завърши гимназията и беше с Джими.

Джими. Именно липсата му я бе водила толкова често до Камъка на усамотението в първи курс. Особено след писмото, чиито начални думи бяха: „Завинаги ще запазя спомените за онова, което изживяхме, но…“ Но тя бе на хиляда и триста километра, а Джими се бе увлякъл по Синтия Йънгър от неговия курс по световна цивилизация.