Джон Нанс: Проектът „Медуза“

— Знам, че бях пълен провал като твой съпруг. Знам, че превърнах живота ти в ад, че съм негодник, че най-вероятно ще се пържа в ада, но съм направил едно истинско нещо и искам страната ми да се възползва от него, искам и ти да имаш честта да го представиш. Това ще промени историята, Вивиан!

Той приближаваше още и тя усети как скочи адреналинът в кръвта й, докато пресмяташе разстоянието до входната врата.

— Вивиан? Какво ще кажеш? Ще го направиш ли?

Тонът му отново бе приглушен. Когато го погледна, видя, че той почти я умоляваше.

— И ти ще довериш делото на живота си в ръцете на една безмозъчна, глупава жена? — попита тихо тя.

Той отново поклати глава.

— Не исках да кажа това. Говоря твърде много, Вивиан. Винаги съм говорел много. Големи заплахи, големи приказки, големи фасони. Бях невъздържан. Не съм го искал.

Той съзнаваше, че избухването му бе разрушило крехкия мост, който бе издигнал. Изведнъж се свлече на колене, посегна с дясната си ръка да се улови за масичката и да се задържи, а изтощеното му тяло се затресе в ридания.

— Вивиан… никога не съм искал да те нараня. Съжалявам, че бях такъв негодник!

Думите му заглъхнаха, когато зарови лице в дланите си и тя усети как противоречивите чувства я съкрушават.

— Ако го доставиш — продължи той разтреперан, — те ще му обърнат внимание. Ако не го направиш, ще го игнорират. Това е животът ми, Вивиан. Единствената част от него, която струва нещо. Моля те…!

Тя се поколеба за миг, част от съзнанието й крещеше да се маха от там, да бяга, да се спасява колкото е възможно по-далеч от тази къща и от този човек, от когото бе останала само външната обвивка и който я молеше да стори онова, което той самият не можеше. Но ако думите му бяха истина, значението на постигнатото от него бе изумително. Тя бе работила достатъчно време като ядрен инженер, за да знае това със сигурност.

Състраданието й надделя над самозащитното вцепенение. В крайна сметка той страдаше — умираше — и тази реалност засенчи спомените за насилието му в миналото.

Тя приближи и го прегърна, сякаш по навик, притисна главата му към гърдите си за няколко минути и сълзите потекоха по лицето й.

— Добре, Роджърс. Ще го направя заради теб. Не заради парите.

Изпрати я до вратата и стисна ръката й преди тя да се обърне и да тръгне. Вивиан замина без да каже повече и дума и той гледа през прозореца, докато колата й не се скри зад ъгъла. Тогава се поизправи, върху лицето му се появи напрегната усмивчица на триумф и задоволство и той закрачи с известна трудност обратно към преустроения гараж за две коли, който му служеше за лаборатория. Затвори вратата към коридора подире си.

В помещението без прозорци се усещаше влажен хлад и той потрепери, докато палеше няколко лампи, за да огледа творението си. Бавно отвори един люк отстрани на голям правоъгълен метален предмет, поставен върху дънната плоча на масивна дървена каса за транспортировка, която заемаше почти половината от пода на помещението. Видимите страни на подобния на саркофаг контейнер бяха гладки, върху тях бе оставен само един-единствен отвор — люк за наблюдение с площ два квадратни фута. През него се виждаше оловният щит на вътрешната камера; Роджърс Хенри отиде до отвора, надникна вътре и грижливо провери всичко, преди внимателно да затвори люкчето и да го заключи. Задейства малък вътрешен компютър, преди да нагласи часовника, след това запали ацетиленова горелка и бавно и внимателно завари външната обвивка.

Горната част на тежката дървена каса за транспортиране висеше на макара от метална греда на тавана. Бавно и мъчително той премести касата по гредата и, доволен, след като тя се изравни с долната си част, започна да спуска с дебелото въже сандъка на мястото му. Това усилие го изтощи и той седна на един кашон наблизо. Почива почти десетина минути, преди да хване отново въжето и да продължи спускането. Когато сандъкът слезе долу, отново си почина малко, а после се зае да закрепи горната част към дънната плоча от всички страни с множество тежки болтове.

„Остава още едно нещо“ — напомни си той. Част от тавана на гаража бе снабдена със слънчеви панели, които произвеждаха достатъчно електроенергия, за да зарежда акумулатора вътре в контейнера и да го поддържа практически безкрайно време. Той свърза тънкия кабел към контакт отзад на дървената каса, видя, че малката индикаторна лампичка светна, след което се отдръпна назад и огледа за последно всичко. Кабелът бе така проектиран, че да се откачи и да се прибере сам в стената, веднага щом устройството бъде преместено. Преди да се изправи, той провери напрежението на подаваното електричество.