Джон Нанс - Проектът „Медуза“

— Има и още — рече той, след като тя вдигна глава, без да е приключила с четенето. — Ако изпълниш една последна задача за мен, полицата също ще бъде твоя.

— Полицата ли? — попита Вивиан.

— Застрахователната полица „живот“. Платената застраховка. Триста хиляди.

Тя кимна:

— Ти се кълнеше, че парите ще отидат у някаква религиозна организация. Където и да е, само не и у мен.

Вивиан се стегна, готова да посрещне сприхав отговор, ала Роджърс Хенри потисна нетърпеливото си смръщване, изправи се и се затътри към библиотечния шкаф до една от стените на кабинета.

— Парите ще бъдат твои, ако изпълниш задачата — повтори той.

— И какво трябва да сторя за теб, Роджърс? — попита безстрастно тя.

В продължение на няколко секунди отговор не последва, ала когато той се обърна към нея, в очите му блеснаха огънчета.

— Аз го направих, Вивиан! Завърших „Медуза“. Вълната на „Медуза“ е постижима. Доведох проекта до край!

Изгледа го зашеметена, а той наблюдаваше доволен изражението й, докато тя търсеше думите.

— Сам? Но как? Ти разполагаше с екип от четирийсет учени, които работиха в продължение на колко, на десетилетие?

— Нужни бяха осемнайсет години след принудителното ми пенсиониране, ала го направих и ти ще отнесеш прототипа във Вашингтон след… след смъртта ми.

— Аз… не разбирам…

— Построил съм модел. Имитация, разбира се, но е напълно работещ модел, без плутония. Ето с какво се занимавах през всичките тези години в лабораторията си. Нов проект на взривателя, нова концепция, всичко ново.

Той се затътри обратно към креслото, повдигнал въодушевено вежди, а погледът му се стрелкаше към вратата в дъното, която водеше към преустроения гараж.

— Защо във Вашингтон, Роджърс? Защо не в Лос Аламос?

— Защото онези раболепни негодници, които прекратиха програмата ми и твърдяха, че е неосъществима, сега са в Пентагона. Искам моделът да пристигне точно там, където могат да го видят, да го усетят и да го разберат, преди да го откарат на запад, за да го проучат, което неизбежно ще сторят.

Той седна отново, тежко задъхан.

— Но ще действа ли? — попита тя.

— Удивително е, Вивиан. Излиза, че не ти е необходима височина от сто мили, за да създадеш разрушителен електромагнитен импулс. Една-единствена експлозия на „Медуза“ на равнището на земята може да преустанови дейността на развито индустриално общество, като вторичната електромагнитна вълна покрива територия с радиус две хиляди мили. Това е всичко, което обещавах през 1973-а година!

— И… ти искаш аз да…

— Да го откараш с товарен самолет и да ръководиш доставката му до Пентагона.

— Срещу парите от застраховката, така ли?

Той кимна и замълча, сякаш се опитваше да реши докъде да стигне с натиска си.

— Предполагам, че вече е късно да те моля да го направиш в името на любовта, която някога изпитваше към мен?

Тя го гледа втренчено дълго време, очакваше да види саркастичната му усмивка, ала лицето му остана безизразно.

— Любов ли, Роджърс? Ти уби любовта, която изпитвах към теб, още първия път, когато посегна да ме удариш в изблик на ярост.

Той изсумтя, изправи се, а гласът й продължи да го преследва.

— Мисля, че каза нещо за желанието си да направиш компенсации?

Той отиде бавно до отсрещната стена, клатейки глава, забил поглед в обувките си.

— Ето каква е сделката, Вивиан. До теб върху масичката има пакетче с инструкции. В него има и ключ за лабораторията. — Изгледа я бавно. — Следвай стриктно инструкциите и администраторът на малкия доверителен фонд, който съм основал да получи застраховката, ще ти плати парите. Ако откажеш да го направиш или провалиш работата, не получаваш и пукнат цент. Къщата ще си остане твоя — заедно с плащанията по ипотеката — но тристате хиляди долара, с които да ги изплатиш, изчезват.

Тя се изправи.

— Съжалявам, че умираш, Роджърс.

Вивиан пристъпи към вратата и се поколеба преди да го погледне.

— Нямам нужда от парите ти. Намери някой друг да свърши тази работа.

— Седни! — изрева той с обръщането си, а очите му блестяха по онзи маниакален начин, който тя така добре познаваше. — Можеше да се очаква такъв безмозъчен, глупав отговор!

Вивиан усети как краката й омекват. Отпусна се отново на дивана, докато той се спря на половин дума и прехапа устни, след което поклати глава.

— Аз… извинявай, Вивиан. Съжалявам за избухването си.

Тя кимна мълчаливо, погледът й шареше по килима, докато той се тътреше към нея.