Джеймс Ролинс: Лабиринтът от кости

Щом чу това, К’рук реши, че няма да изложи клана си на опасност, но и няма да позволи да отведат Онка. Затова побягна с нея… но явно някой бе казал на врага за бягството им.

За Онка.

„Няма да позволя да се доберат до теб“.

Хвана ръката ѝ и тръгна с още по-бързо темпо, но не след дълго Онка повече се препъваше, отколкото вървеше — глезенът ѝ бе навехнат и тя куцаше. Той я взе на ръце, докато преваляха билото, после продължиха надолу към гората. Долу се виждаше поточе, обещаващо освежаваща глътка вода.

— Можем да починем там — каза той. — Но само за малко…

Отляво изпука клонка. К’рук приклекна, остави Онка на земята и вдигна копието си с каменен връх. Иззад едно паднало дърво се появи строен мъж, облечен и обут в еленски кожи. Погледите им се срещнаха. Макар че не размениха нито дума, К’рук разбра, че е като Онка, смесен дух. Но от облеклото и начина, по който бе прибрал рошавата си коса с каишка, си личеше, че не е от клана на К’рук, а от онези племена със стройни крайници, които бяха дошли наскоро в планините.

Зад тях отново се разнесе вой, още по-близо.

Непознатият се заслуша; после вдигна ръка и ги подкани да го последват. Изрече някакви думи, но К’рук не ги разбра. Накрая непознатият просто махна с ръка, посочи към потока и тръгна между дърветата.

К’рук се замисли дали да го последва, но поредният вой на вълците на врага го накара да вдигне Онка и да забърза.

До потока чакаха други — десетина-дванайсет, някои на възрастта на Онка, други вече прегърбени старци. Носеха белезите на различни кланове.

Въпреки това групата имаше една обща черта.

Всички бяха смесени духове.

К’рук пусна Онка на земята.

Непознатият пристъпи напред и се приведе към нея. Пръстът му докосна челото ѝ и продължи надолу по скулата — личеше си, че разпознава Онка като една от своя вид.

Дъщеря му се пресегна в отговор и докосна знака на челото на непознатия — серия малки белези, подредени в странна форма с шест върха.

Върхът на пръста ѝ мина по белезите, сякаш намираше в тях някакъв скрит смисъл. Мъжът се усмихна, сякаш усещаше, че детето разбира.

Изправи се, сложи длан на гърдите си и каза:

— Терон.

К’рук разбра, че това трябва да е името му. Непознатият заговори бързо и махна на един от старците, който се подпираше на дебела чепата тояга.

Старецът пристъпи напред и заговори на езика на К’рук.

— Терон казва, че момичето може да дойде с нас. Ще минем през един висок проход, който той познава и който още е свободен от ледовете, но само за няколко дни. Ако успеем да се отскубнем от врага, ловците ще изгубят дирята ни.

— Докато снегът се разтопи отново — неспокойно добави К’рук.

— Това ще стане след много луни. Дотогава ще сме изчезнали и дирята ни отдавна ще е изстинала.

Нов вой на вълците в далечината им напомни, че точно в момента дирята им не е изстинала.

Старецът също го разбираше.

— Трябва да тръгнем веднага, преди да са ни настигнали.

— Ще вземете ли дъщеря ми? — Той бутна Онка към Терон.

Терон протегна ръка, хвана К’рук за рамото и го стисна със силните си пръсти.

— Тя е добре дошла — увери го старецът. — Ще я пазим. Но по дългия път ще ни е нужен също силен гръб и остро копие.

К’рук отстъпи и стисна здраво оръжието си.

— Врагът е твърде бърз. Ще използвам последния си дъх, за да ги отклоня от следите ви и да ги задържа, за да можете да стигнете до прохода.

Погледът на Онка срещна неговия, очите ѝ бяха пълни със сълзи и разбиране.

— Татко…

Гърдите го боляха, когато заговори.

— Вече това е твоят клан, Онка. Те ще те отведат до по-добри земи, където ще бъдеш в безопасност и ще станеш силна жена, каквато знам, че можеш да бъдеш.

Онка се отскубна от Терон, скочи към К’рук и увисна на врата му.

Задушаван колкото от мъка, толкова и от прегръдката на дъщеря си, К’рук се освободи от Онка и я предаде на Терон, който я прегърна. К’рук се наведе да докосне с чело челото на Онка и да се сбогува — знаеше, че никога няма да види дъщеря си отново.

После се изправи, обърна се и закрачи нагоре по склона към вълчия вой — но чуваше единствено жалните викове на Онка зад себе си.

„Живей добре, дете мое“.

Закатери се по-бързо, твърдо решен да я предпази. Стигна до билото и забърза към виещите зверове на врага.

После затича.

Когато стигна следващото било, слънцето залязваше и изпълваше долината със сенки. К’рук забави ход и тръгна по-предпазливо, тъй като вълците вече се бяха смълчали. Приведе се и се заплъзга от сянка към сянка, стараеше се да стои така, че вятърът да духа откъм глутницата, и внимаваше да не стъпи върху някоя клонка.