- Изглеждаш изморен - отбелязва без следа от съчувствие.
И тя изглежда изморена, макар че на трийсет и девет все още е поразително красива. Всеки път когато я видя, си спомням защо хлътнах по нея.
- Благодаря, а ти изглеждаш превъзходно както винаги.
- Благодаря.
- Десет дни, в които се скапах.
- Някакъв пробив? - пита тя.
- Още не.
Запозната е с основните факти по делото на Гарди, познава и мен. Достатъчно й е, че съм убеден в невинността на хлапето. Но си има свои клиенти, за които да се тревожи и заради които да не си доспива. Поръчваме обичайната й петъчна чаша шардоне и моето уиски сауър.
Всеки от нас ще изпие по две питиета за един час и това е до следващия месец.
- Как е Старчър? - питам.
Надявам се, че някога ще престана да мразя името на сина ми, но този ден още не е настъпил. Фигурирам в акта му за раждане като негов баща, но не присъствах, когато се роди. Затова Джудит избра името. Звучи като нечия фамилия, ако изобщо има такава.
- Добре е - отговаря тя самодоволно, защото участва пълноценно в живота на детето, а аз не. - Миналата седмица се срещнах с учителката му, доволна е как напредва. Твърди, че е просто нормален второкласник, който чете съвсем гладко и се радва на живота.
- Това е чудесно - казвам.
„Нормален“ е ключовата дума тук заради нашата история. Старчър не расте нормално. Половината време прекарва с Джудит и сегашната й партньорка, а другата половина - с нейните родители. От болницата отнесе Старчър в апартамента, където живееше с Гуинет, жената, заради която ме напусна. Три години двете се опитваха да осиновят Старчър, но аз се борих със зъби и нокти. Нямам нищо против гей двойки да осиновяват деца. Просто не понасях Гуинет. И имах право. Двете се разделиха малко по-късно след ожесточена схватка, на която се насладих от страничната линия.
Положението е сложно. Питиетата ни пристигат и двамата не си правим труда дори за едно учтиво „наздраве“. Би било загуба на време. Нуждаем се от алкохол колкото се може по-скоро.
Съобщавам неприятната новина:
- Майка ми пристига следващия уикенд и много иска да види Старчър. В крайна сметка той е единственият й внук.
- Знам - срязва ме тя. - Това е твоят уикенд. Можеш да правиш каквото пожелаеш.
- Така е, но ти винаги усложняваш нещата. Просто не искам неприятности, само толкова.
- Неприятностите ги създава майка ти.
Това е самата истина и аз кимвам пораженчески. Малко е да се каже, че майка ми и Джудит се мразят още от първия миг. До такава степен, че майка ми заяви, че ще ме изключи от завещанието си, ако се оженя за Джудит. По онова време вече имах тайни съмнения относно любовната ни връзка и нашето бъдеще, но тази заплаха преля чашата. Надявам се майка ми да се окаже столетница, но наследството й си го бива. Човек с моите доходи има нужда от мечта. Сестра ми се омъжи за републиканец, с което сама се изключи от завещанието. Две години по-късно въпросният републиканец, който е много свестен човек, стана баща на най-съвършената внучка в историята. И сестра ми отново фигурира в завещанието, или поне така предполагаме.
Както и да е, готвех се да скъсам с Джудит, когато тя ми съобщи съкрушаващата новина, че е бременна. Допуснах, че аз съм бащата, макар да спестих този многозначителен въпрос. По-късно научих жестоката истина, че тя се среща с Гуинет. Ето на това му се вика право в десетката. Сигурно е имало признаци, че моята любима е лесбийка, но аз съм ги пропуснал всичките.
Оженихме се. Майка ми заяви, че е променила завещанието си и аз няма да получа нищо. Пет нещастни месеца живяхме ту заедно, ту разделени, останахме женени на хартия още петнайсет и после се разведохме, за да запазим здравия си разум. Старчър се появи по средата на войната, невинна жертва още с раждането си. Двамата с Джудит продължаваме изстрелите от засада. Срещата ни веднъж месечно на питие е нашият реверанс към принудителната вежливост.
Мисля, че и аз фигурирам отново в завещанието на скъпата ми майка.
- И какво възнамерява да прави Мама с детето ми? -пита Джудит.
Никога не е детето ни. Никога не устоява на дребното заяждане, на евтините колежански номера. Човърка раната, ама не умно. Почти ми е невъзможно да го подмина, но съм се научил да си прехапвам езика. До кръв.
- Мисля, че ще ходят в зоопарка.
- Винаги го води в зоопарка.
- Какъв е проблемът?
- Ами последния път сънува кошмари заради питоните.
- Добре, ще я помоля да го заведе другаде.
Вече създава неприятности. Какво лошо има да заведеш едно почти нормално седемгодишно момче в зоопарка? Не знам защо срещите ни минават по този начин.
Читать дальше