Джон Гришам - Адвокат на престъпници

- Мисля, че си прав - казва Макс.

Съмишленици, истински екип.

По време на заключителната реч на Макс не свалям поглед от Естебан Суарес, който изглежда изцяло погълнат от краката си. Увил се е в пашкул и явно не чува нищо. В този човек е настъпила някаква промяна и за миг се питам дали Мигел е успял да се докопа до него. Ако не с пари, то със заплахи. А може да му е обещал няколко килограма кокаин.

Макс успява добре да обобщи обвинението. За щастие, не показва проклетото видео отново. Внушава неопровержимата истина, че Тадео може би не е планирал смъртоносното си нападение над Шон Кинг, но явно е целял да му нанесе телесна повреда. Не е възнамерявал да убива рефера, но точно това е направил. Можел е да удари само веднъж-два пъти и да спре. Тогава щял да е виновен за нападение, но не за углавно престъпление. Обаче не! Двайсет и два удара, нанесени от добре подготвен боец, който признава, че целта му е да вижда как всеки негов противник напуска ринга на носилка. Е, постигнал го е. Шон Кинг е изнесен на носилка и повече не е дошъл в съзнание.

Макс се бори с присъщата на всички прокурори склонност твърде дълго да бият барабана. Спечелил е съдебните заседатели и го усеща. Мисля, че всички го усещат, вероятно е изключение на клиента ми.

Аз започвам с думите, че Тадео Запате не е убиец. Живял е на улицата, нагледал се е на много жестокости, дори е изгубил брат си в безсмислената гангстерска война. Виждал е какво ли не и не иска да участва. Точно затова досието му е безукорно чисто: няма прояви на насилие извън ринга. Крача напред-назад пред съдебните заседатели, поглеждам всеки от тях, опитвам се да установя зрителен контакт. На Суарес сякаш му иде да се навре в някоя дупка.

Опитвам се да спечеля съчувствието им и съвсем леко засягам въпроса с невменяемостта. Моля съдебните заседатели да отсъдят „невинен“ или поне „причиняване на смърт по непредпазливост“. Когато се връщам на масата на защитата, Тадео е дръпнал стола си възможно най-далече от моя. Съдия Фабиноу дава напътствия на съдебните заседатели и в три следобед те се оттеглят.

Започва чакането. Питам един пристав дали Тадео може да се срещне е близките си в съдебната зала. Той се съветва с колегите си и неохотно се съгласява. Тадео минава през преградата и сяда на първия ред. Майка му, сестра му и няколко племенници и племеннички се скупчват край него и всички хубаво си поплакват. Госпожа Запате не е докосвала сина си от много месеци и просто не може да отлепи ръцете си от него.

Излизам от съдебната зала, намирам Партнър и се отправяме към едно кафене по-надолу по улицата.

В пет и петнайсет съдебните заседатели се връщат в залата и нито един не се усмихва. Председателят им подава присъдата на пристав, който я отнася на съдията. Фабиноу я прочита много бавно и моли обвиняемият да стане. И аз се изправям заедно с него. Тя се прокашля и чете:

- Ние, съдебните заседатели, признаваме подсъдимия за виновен за убийството на Шон Кинг.

Тадео простенва тихо и навежда глава. Някой от клана Запате отзад изпъшква. Сядаме, докато съдията пита съдебните заседатели един по един. Всички единодушно го смятат за виновен. Тя ги поздравява за добре свършената работа, осведомява ги, че ще получат по пощата си чековете за службата си като съдебни заседатели, и ги освобождава. След като излизат, Фабиноу посочва сроковете за следсъдебните искове и насрочва дата за определяне размера на наказанието - след един месец. Записвам си всичко, без да обръщам внимание на клиента си. Той също ме пренебрегва, докато бърше очите си. Заобикалят го пристави и му щракват белезниците. Тадео тръгва, без да обели нито дума.

Съдебната зала постепенно се изпразва и семейство Запате също излизат бавно. Мигел е прегърнал майка си, която е съсипана. След като излизат в коридора, пред очите на всички репортери трима цивилни полицаи сграбчват Мигел и му съобщават, че е арестуван.

Възпрепятстване на правосъдието, подкуп и манипулиране на съдебен заседател. Суарес наистина е носел микрофон.

Понеже изгубих, избягвам репортерите. Телефонът ми постоянно звъни, затова го изключвам. С Партнър отиваме в един тъмен бар да ближем рани. Обръщам цяла халба бира, преди някой от двама ни да проговори. Той започва с думите:

- Шефе, я ми кажи, беше ли на крачка да подкупиш Суарес?

- Помислих си го.

- Знам. Личеше си.

- Обаче нещо не беше наред. Освен това Манчини играеше честно, не мамеше. Когато добрите започнат да лъжат, тогава нямам избор, но на Манчини не му се налагаше. Процесът беше чист, а това е необичайно.