Матю Райли - Летящ старт

Сега беше 7-и в общото класиране.

Което означаваше, че по най-невероятен начин след първите две състезания е сред класиралите се осем състезатели.

Джейсън Чейсър още не беше отпаднал от Мастърс.

И беше само на две състезания от славата…

Обиколка: 120 от 120

„Аргонавт“ се носеше над река Хъдсън с максимална скорост. „Везир“ на Етиен Труво летеше до него, като го почукваше и блъскаше — в последната обиколка на Състезание 3, с още само един завой пред тях, страховития Лакът на статуята, Джейсън и французинът бяха начело и се бореха за победата.

Светът около Джейсън изглеждаше размит. Сградите на Ню Йорк Сити. Мостовете. Огромните летящи трибуни покрай реката.

Това състезание беше мъчително. Мъчително и сурово.

И се беше свело до това.

Един завой, двама състезатели.

„Аргонавт“ се гмурна в Лакътя. Същото направи и „Везир“.

Джейсън се бореше срещу гравитационните сили.

6G…

„Везир“ още беше до него.

7G…

„Аргонавт“ почна да се тресе. Джейсън се вкопчи във волана с все сили.

8 G и зрението на Джейсън започна да се помрачава — първите признаци за предстояща загуба на съзнанието.

„Не бива да губя съзнание — каза си той. — Не бива да губя съзнание!“

Обаче „Везир“ продължаваше да е до него. Дори по-лошо — промъкваше се покрай него откъм външната страна на ужасния завой!

„Как го прави този Труво!?“

8,5 G…

Започна да му се гади. Никога не беше удържал при толкова голяма гравитационна сила — всичко, за което можеше да мисли, беше, че „Везир“ се промъква покрай него, изпреварва го, побеждава го. А той трябваше да спечели, ако искаше да остане в Мастърс.

Трябваше да спечели.

Да спечели.

В този миг краят на огромния остър завой се видя и…

… Джейсън изгуби съзнание.

„Аргонавт“ се измъкна от Лакътя.

Джейсън се беше свлякъл на седалката като парцалена кукла.

Смътно чуваше как Бъг пищи от ужас, докато болидът излизаше от контрол и прелетя над ивицата размагнетизиращи лампи, обточили двата края на завоя, подскочи и падна с ужасен плясък в пристанището. Разхвърчаха се парчета. След това болидът се блъсна във фюзелажа на друга кола, катастрофирала по подобен начин още в началото на състезанието.

Нямаше начин да катапултират.

Нямаше шанс да оцелеят.

„Аргонавт“ се взриви.

Джейсън се събуди с вик — потънал в пот и останал без дъх.

Огледа се.

Беше в спалнята на братовчед си в Ню Джърси. Бъг беше в леглото до него и си спинкаше спокойно.

Дигиталният часовник на нощното шкафче показваше 04:40.

Още не беше събота.

Състезание 3 още не бе проведено.

Всичко беше само лош сън. Адски отвратителен сън.

Обаче изпитаните в съня чувства не си отиваха: съкрушителното желание на Джейсън да спечели, болката, когато видя Труво да го изпреварва, гаденето от гравитационните сили, загубата на съзнание и най-лошото — страхът му от този завой.

Просто не харесваше Лакътя на статуята — това беше може би най-трудният завой във ФЛК и днес, независимо дали му харесва, или не, щеше да го взима по веднъж на всяка минута цели два часа.

Състезание 3 от сериите Мастърс беше разновидност на състезанието, известно като „Масово преследване“.

Точно като в преследванията, които влизаха в училищния шампионат, състезателите се носеха по сравнително къса кръгла писта. В Състезание 3 това беше обиколка на остров Манхатън, която започваше и свършваше при Бруклинския мост. Всяка обиколка продължаваше приблизително една минута — оттам идваше приказката „по-кратко от нюйоркска минута“.

Друга характеристика на пистата бяха препятствията:

Първо, йонните водопади, които се стичаха от всички нюйоркски мостове. Приличаха на обърнати обратно фойерверки: проблясващите златисти частици от водопада предизвикваха хаос в магнитните и електрическите системи. Ако пилотът пропуснеше дупката в (движещите се) водопади и минеше през падащата завеса от златисти йони, от другата страна излизаше само обвивка на болид. Без енергия — нито магнитна, нито електрическа. Обикновено след това ставаше по някоя ужасна катастрофа.

Второ, месомелачките: по трасето имаше две кръстовища — на остров Рузвелт и на остров Уорд-Рандъл (всъщност това беше един остров, но преди са били два — оттам двойното наименование). Ако завиеха надясно, пилотите можеха да поемат по по-дълъг и с по-малко опасности маршрут. Ако поемеха по лявото разклонение, маршрутът бе много по-кратък — но и в двата случая ги чакаха дебели четирийсет метра стоманени стени, в които имаше тесни тунели. Проблемът беше, че стените им се отваряха и затваряха като ириси. Ако пилотът решеше да поеме по късия маршрут и попаднеше в затварящ се тунел, може да бъде смазан — оттам и прякорът „месомелачка“. Често отчаяли се състезатели избираха да поемат по късия маршрут, пропускаха отварянето на тунела и губеха повече време, докато го чакаха да се отвори пак.