Дейвид Балдачи - Невинните

— Мъжът й имал комарджийски дългове. Направили им оферта да ги погасят и те приели.

— А ти как разбра, че са мъртви?

— Него го видях лично. С дупка на челото в един бар в „Бетезда“. А нея са я застреляли малко по-късно заедно с двама федерални агенти.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Ванс. — Кои федерални агенти?

— Първо да пием кафе — предложи Роби и се надигна. — Аз ще ти помогна.

Насочи се към кухнята, а Ванс го последва.

— Най-добре е да ми кажеш истината, Роби — хвана го за рамото тя. — И то веднага!

— Добре — кимна той. — Първо, технически погледнато, аз не работя в ОКР…

— Каква изненада! Друго?

— Другото трябва да бъде неофициално, само между нас.

— Това можеше да се очаква.

— Искаш ли кафето си?

— Искам честни и точни отговори!

Роби напълни две чаши и й подаде едната. После погледна към осветените вашингтонски паметници, които се виждаха през прозореца.

— Колко струва сигурността на онова място там? — подхвърли той.

— Как така „колко струва“? — погледна го с учудване тя. — Струва всичко!

— А колко струва сигурността на момичето оттатък? — попита Роби и отпи глътка кафе.

— Дори не ми каза коя е.

— Джули Гети.

— Ясно. А как се вписва в цялата ситуация?

— Онази нощ тя е била в автобуса за Ню Йорк, но е слязла преди експлозията.

— Откъде знаеш това, по дяволите? — настръхна Ванс.

— Знам, защото… слязох с нея. Затова бях сигурен, че Коен лъже. Сама можеш да се увериш, че нито Джули, нито аз сме чернокожи.

Роби отпи още една глътка от чашата си и отново зарея поглед към паметниците. Ванс остана в средата на кухнята, поклащайки се на пети и пръсти. Очевидно й беше трудно да осъзнае шокиращата информация. После изведнъж престана да се клати и изкрещя:

— Бил си в автобуса?! Но защо? И защо едва сега ми го казваш?

— Защото не е било нужно да го знаеш — чу се гласът на Джули. — Поне в онзи момент.

Двамата се обърнаха към момичето, което стоеше на прага.

— Не е било нужно, значи — промърмори Ванс, местейки очи от единия към другия. — Излиза, че работиш за разузнаването, а? Чуй ме сега, Роби! Ако излезе, че се въртим в кръг заради някаква шантава операция на ЦРУ, със сигурност ще застрелям някого! Като най-вероятно ще започна с теб!

— В целия случай има нещо шантаво, Ванс — въздъхна той. — Още от самото начало.

— Чакат те цял тон обяснения, затова започвай! — хладно го подкани тя. — Какво си търсил в онзи автобус? Какво се случи вътре? Кой го вдигна във въздуха?

— Не знам кой. Но със сигурност са го взривили дистанционно. Вътре не е имало никаква бомба с часовников механизъм.

— Защо?

— Защото не са искали някой от нас двамата да пострада.

— Още веднъж, защо?

— Не знам. Но по някаква причина са решили да ни пощадят. Или поне единия от нас.

— А ти как се озова в автобуса? — попита Ванс, обръщайки се към Джули.

— Може ли първо да си изпия кафето?

— О, боже — сепна се Ванс и й подаде своята чаша. — Ето, заповядай… И тъй, как се озова в автобуса?

— Един мъж уби родителите ми. Мама ми беше изпратила бележка в училищната канцелария, в която пишеше да взема автобуса за Ню Йорк, за да се срещнем там. Или поне аз си мислех, че бележката е изпратена от нея. Но в автобуса бях нападната от убиеца на родителите ми. Уил ме спаси и ме изведе от автобуса. После той гръмна и направо ни вдигна във въздуха.

— Значи пистолетът, който открихме близо до мястото на експлозията, е бил твоето лично оръжие — процеди Ванс. — Следователно ти си бил и в апартамента на Джейн Уинд. За да я убиеш!

— Моля те просто да го изслушаш, агент Ванс! — повиши тон Джули.

— Защо да го правя?

— Защото някой уби родителите ми. Уил ми спаси живота, при това цели два пъти. Той е добър човек!

Ванс погледна към Роби, който продължаваше да си пие кафето с гръб към тях.

— Май и аз имам нужда от малко кафе — призна с доста по-спокоен глас тя.

Джули побърза да й подаде една чаша.

— И останалата част от разказа ти ли е толкова ужасна? — обърна се Ванс към Роби.

— Дори повече — отвърна той.

— Поставяш ме в неудобно положение. Нали знаеш, че съм длъжна да докладвам?

— Да. И нямам нищо против. Аз също докладвах на моите хора за един-двама предатели между нас. А сега се питам дали няма и повече…

— Имаш предвид Бюрото? — вдигна вежди тя.

— Никога ли не сте имали гнили ябълки? — отвърна с въпрос той.

— Много малко — каза отбранително тя.

— Понякога и една е достатъчна — обади се Джули.