Дейвид Балдачи - Невинните

— Имаш право — кимна Роби. — Какво печелят от лъжата на Мишел Коен?

— Именно — обади се Синия. — Какво печелят от всичко това?

— Изложили са се на голям риск — бавно рече Джули.

— Мишел Коен не знае кой се е обърнал към съпруга й — каза Роби. — Отишъл в онзи бар да провери дали комарджийските му дългове са платени. Но вместо това е получил куршум в главата.

— Както и съпругата му — добави Синия.

— С кого друг в службата е работил Малкълм Стрейт?

— С много хора.

— Налага се да поговориш с всеки един от тях. Най-малкото за да разберем дали не е оставил свой заместник.

— Съгласен съм.

— Значи е възможно да има и съучастник? — вдигна глава Джули и закова очи в лицето на Синия. — Май ще се окаже, че тук не е съвсем безопасно.

— Ще разберем по най-бързия начин дали е така — отвърна той, стрелна с поглед Роби и отново се обърна към Джули. — При нас такива пробиви са много необичайни.

— В моя случай са стопроцентови — отвърна рязко момичето.

— Трябва да се махаме от тук — заяви Роби. — Не можем да останем.

— Къде отивате? — попита Синия.

— Ще поддържаме връзка — отвърна Роби и се надигна. — Хайде, Джули.

— Къде отивате? — повтори Синия.

— На някое по-безопасно място.

Роби насочи колата към портала, а след това зави наляво.

— От тук е най-вероятно да ни лепнат опашка — каза той. — Отваряй си очите на четири.

— Добре — кимна Джули и започна да върти глава във всички посоки. — Не виждам фарове след нас — обяви малко по-късно тя, когато излязоха на главния път и увеличиха скоростта.

— А случайно да виждаш спътник над главите ни?

— Шегуваш се. Наистина ли могат да ни проследят чрез спътник?

— Всъщност не знам.

— Какво ще правим сега?

— Ще се надяваме на най-доброто, но ще бъдем готови да се задоволим и с нещо по-малко.

— Къде отиваме?

— На единственото сигурно място, което ми остана. Малката къщичка в гората.

— Тя е доста изолирана. И много удобна за някой, който реши да ни нападне.

— Но удобна и за нас, защото ще го видим отдалече. Нещата са на кантар. С малко предимство за нас.

— А сателитите?

— Те няма как да ни навредят. Трябват им хора, които стъпват по земята.

— Като нищо може да изпратят цял отряд срещу нас.

— Може, разбира се. Но може и никого да не изпратят.

— Защо?

— Помисли, Джули. Каква игра играят? Този Малкълм Стрейт е бил в обекта, непосредствено до теб. Спокойно е можел да ти види сметката. По мен стреляха вече два пъти, но умишлено не ме улучиха.

— Значи ни искат живи, както ти вече спомена. Все още обаче не знаем защо.

— Така е. Но скоро ще разберем.

— Това не е пътят към къщата, Уил — отбеляза след известно време Джули.

— Малка промяна в плановете.

— Защо?

— Трябва да получа малко помощ и да направя едно голямо признание.

Беше взел доста необичайно решение. Обикновено живееше самотно и не търсеше чужда помощ за решаване на личните си проблеми. Но сега изведнъж осъзна, че това не може да продължава така. Нуждаеше се от подкрепа. Понякога молбата за помощ бе проява на сила, а не на слабост. Но в случая изобщо не беше наясно дали идеята му ще се окаже добра, или ще доведе до пълна катастрофа. Такова обаче беше неговото решение.

Навлезе в жилищния комплекс и паркира на една малка уличка. Джули го последва в блока. Взеха асансьора до седмия етаж и тръгнаха по дългия коридор. Роби почука на врата №701.

Отвътре се чуха стъпки, които бързо стихнаха. Шпионката потъмня. Вратата се отвори.

Ванс беше облечена с черни шорти за джогинг, бледозелена тениска с логото на морската пехота и къси бели чорапи. Погледна първо Роби, а след това сведе очи към Джули.

— Значи най-сетне реши да повериш задника си на супер агент Ванс! — възкликна момичето.

— Супер агент? — с недоумение го изгледа Ванс. — Какво става, по дяволите? Чие е това хлапе?

— Тук съм заради нея — отвърна Роби.

Ванс отстъпи крачка назад, пропусна ги да влязат и затвори след тях.

— Имаш ли кафе? — попита Роби. — Това може да отнеме известно време.

— Току-що включих кафеварката.

— Моето да е черно — каза важно Джули.

— Сериозно? — усмихна се Ванс.

— Мишел Коен и съпругът й са мъртви — каза Роби.

— Какво?!

Той се отпусна на канапето и направи знак на Джули да седне до него. Ванс остана права, с ръце на кръста.

— Как умря Коен? — попита тя.

— Оказа се, че наистина лъже. И това я уби.

— А защо й е трябвало да лъже?