Дейвид Балдачи - Невинните

Сега просто трябва да открия какви са тези причини, рече си той.

Мишел Коен си сипа чаша кафе и я отнесе в дневната, където беше телевизорът. Остави я на масата и посегна към дистанционното, за да смени канала.

— Този повече ми харесва — прозвуча мъжки глас.

Жената изпищя и се обърна. Роби седеше на стола срещу нея.

— Какво търсите тук? — извика тя. — Как, по дяволите, влязохте в дома ми?

— Човек трябва да заключва вратата дори когато си е у дома — отвърна той.

— Не знам за какъв се мислите, но ще извикам полиция! Още във ФБР се държахте грубо с мен, но това вече е прекалено!

Понечи да добави още нещо, но изведнъж млъкна и се втренчи в предмета, който Роби държеше в ръка.

— Знаеш ли какво е това, Мишел?

Тя продължаваше да гледа плоската квадратна кутийка.

— А трябва ли да знам?

— Ти ще кажеш.

— Нямам никакво намерение да си играя на глупави игри с теб! — окопити се Коен.

— Това е диск. Съдържа записи от охранителна камера.

— Е, и?

— Камерата е била насочена точно към мястото на експлозията.

— Тогава защо полицията не знае за нея?

— Защото се е намирала в един апартамент, който гледа към улицата. Открих я, когато обикалях от врата на врата още преди появата на ченгетата. Собственикът често бил обиран и решил да заснеме крадците в действие. Използвал въртяща се камера, която обхващала цялата улица. На всеки кадър има дата и точен час. Искаш ли да ти разкажа какво е пропуснала камерата?

Жената не отговори.

— Теб, Мишел — добави Роби. — А също и приятеля ти. Камерата не ви е заснела на мястото, на което твърдиш, че сте били.

— Глупости! Защо да лъжем за подобно нещо? А и администраторът на хотела потвърди думите ни.

— Не казвам, че не сте били в хотела. Казвам само, че лъжеш за това, което си видяла. Фактически не си видяла нищо.

— Грешиш!

— Твърдиш, че си видяла как автобусът се взривява, нали така?

— Да.

— А след това си видяла как пистолетът на мъжа отхвръква под някаква кола?

— Точно така.

— При толкова мощна експлозия ще се разлетят хиляди отломки. Истински порой от стъкла и ламарини. Да не говорим за останките от човешки тела и ужаса, който обзема всеки очевидец на подобна касапница. Но на теб не само не ти мигва окото, не само засичаш във въздуха пистолет, но и проследяваш пътя му сред хилядите хвърчащи отломки. — Роби помълча, поклати глава и каза: — Това са пълни глупости!

Тя скочи на крака и се понесе към телефона, окачен на стената до кухненската врата.

— Искам да се махаш от тук! Моментално! В противен случай ще извикам полиция!

Роби вдигна кутийката и поклати глава.

— И двамата знаем, че не си видяла никакви чернокожи да напускат автобуса, Мишел. Този диск може да го докаже. Следователно си дала фалшиви показания пред ФБР — един акт, който ще ти донесе минимум пет години във федерален затвор по най-малко три обвинения. Край на работата в областта на финансите. Когато излезеш, ще бъдеш над четирийсет. А затворът се отразява зле както на физиката, така и на психиката. Ще изглеждаш поне на петдесет. А дори и на шейсет, ако нещата загрубеят. Не само мъжете изтрещяват от липсата на сексуален живот, Мишел. Дамите също се чувстват самотни. За тях ти ще бъдеш крехко месо, защото си дребничка и пухкава. Ще те разсипят.

— Не се опитвай да ме плашиш!

— Опитвам се да изясня опасното положение, в което се намираш — отвърна Роби и постави диска на масичката. — Двама души наистина са напуснали автобуса, но не са били чернокожи.

— Откъде знаеш?

— Видях ги на записите, Мишел. Защо не седнеш да си поговорим? Може би ще открием изход от положението, в което си попаднала.

— Защо би го направил? — изгледа го подозрително тя.

— Защото съм добър човек.

— Не ти вярвам!

— Свободна си да вярваш в каквото пожелаеш. Ако аз имах съмнения, че си нещо по-различно от обикновена пионка, отдавна щях да те арестувам. Но продължавам да се надявам, че ще стигна до хората, които ме интересуват, Мишел. А ти можеш да ми помогнеш. Направиш ли го, шансовете да се измъкнеш от цялата бъркотия рязко ще нараснат. Вслушай се в предложението ми, защото второ няма да има.

Той кимна леко към канапето. Коен седна. Очите й останаха сведени надолу.

— Изпий си кафето, ще ти отпусне нервите — каза той.

Тя отпи една глътка и остави чашата на масата. Ръката й трепереше.

Роби се облегна назад.

— Кой ти нареди да излъжеш? — попита с равен глас той.

— Не мога да говоря за това.