Дейвид Балдачи - Невинните

— Ако не говориш с мен, ще се наложи да даваш обяснения пред ФБР. Кое избираш?

— Не мога да говоря и с ФБР.

— Защо?

— Защото ще го убият! — възкликна тя.

— Кого ще убият?

— Как кого?! Съпруга ми!

— Той какво общо има с това?

— Дългове от хазарт. Беше затънал до гуша. Някакъв човек му предложил изход: направим ли това, всичките ни дългове изчезват.

— Имаш предвид да излъжеш пред ФБР?

— Да.

— Сериозен риск — поклати глава Роби.

— Затворът или смъртта? — попита невярващо тя.

— Какво работи съпругът ти?

— Партньор е в една юридическа фирма. Добър човек, истински стълб на обществото. Но има сериозен проблем със залаганията. Похарчил е сериозна сума от парите на един попечителски фонд. Ако това се разчуе, с него е свършено.

— Кои са хората, които ви въвлякоха в този сериал?

— Никога не съм ги виждала. А съпруга ми са го вкарали в някаква тъмна стая и са му дали ултиматум. Впоследствие получихме подробни инструкции какво трябва да направим.

— Защо избраха теб, а не съпруга ти?

— Може би защото издържам на напрежение повече от него. Той едва ли щеше да успее да заблуди ФБР.

Роби се замисли. Едно, общо взето, уважавано семейство. Свидетелка, която вдъхва доверие. Без мотиви да разказва неистини. Във всичко това прозираше здрава логика.

— А кой е човекът, с когото уж си имала връзка?

— Те го изпратиха. Просто седяхме в онази хотелска стая и гледахме в краката си. На практика изобщо не видях експлозията на автобуса. Беше ми заповядано да кажа, че от него са слезли чернокож мъж и тийнейджърка. Останалото го знаеш.

— Къде е съпругът ти в този момент?

— Проверява дали дълговете му са изплатени.

— Наистина ли мислиш, че това е толкова лесно?

— Какво искаш да кажеш?

— Вие сте бреме за тези хора, Мишел. Нима наистина вярваш, че ще ви оставят живи?

— Но фактически ние не знаем нищо, нали? — каза тя с пламнало лице.

— Това, което току-що ми съобщи, доказва обратното.

— Според теб ще се опитат да ни убият, така ли?

— В колко часа трябва да се прибере съпругът ти?

Тя погледна часовника си и пребледня.

— Още преди двайсетина минути.

— Обади му се.

Мишел грабна телефона и набра някакъв номер. После нервно зачака.

— Включи се гласовата поща — обяви след няколко дълги секунди тя.

— Прати му съобщение.

Тя се подчини. Изминаха пет минути, но отговор нямаше.

— Пак му се обади.

Тя опита още два пъти, но напразно.

— Къде трябваше да потвърдят, че дълговете му са изплатени?

— В един бар в „Бетезда“.

— Да вървим! — изправи се Роби.

— Къде?

— В бара, разбира се. Може би ще успеем да му спасим живота.

По пътя Роби се обади на Синия и поиска подкрепления. Разбраха се да се срещнат направо в бара. После стъпи на газта и погледна жената до себе си. Тя дишаше на пресекулки, а по лицето й се стичаха сълзи. При други обстоятелства сигурно щеше да му стане мъчно за нея.

— Той е мъртъв, нали? — отчаяно прошепна тя.

— Не знам, Мишел. Дано стигнем навреме, за да му помогнем.

— Едва сега осъзнавам каква глупост направихме. Разбира се, че няма да го пуснат да си тръгне. Но това беше единственият ни шанс. Бяхме отчаяни.

— Именно затова са ви избрали.

Роби зави наляво, после веднага надясно и спря до бордюра.

— Това ли е мястото? — попита той и посочи близкото заведение, над което светеше реклама с надпис „Лъки“.

— Да.

Той се огледа за подкрепления и изпрати кратък есемес на Синия.

До шейсет секунди, гласеше незабавният отговор.

— Това там е колата на Марк — задавено рече Коен и махна към сивия лексъс, паркиран малко по-надолу.

Няколко секунди по-късно зад Роби спря джип и шофьорът вдигна ръка. Роби слезе от волвото и направи знак на Коен да го последва. В джипа имаше трима души. Жената беше настанена на задната седалка.

— Ще чакаш тук — заповяда Роби. — Каквото и да се случи, тези хора ще ти помогнат, ясно?

— Върни ми съпруга, моля те! — проплака тя.

— Ще направя каквото мога.

Роби погледна човека, който седеше до шофьора.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Мъжът кимна, провери пистолета си и го пъхна обратно в кобура. Двамата поеха по тротоара, озъртайки се във всички посоки. Барът се оказа затворен.

Роби погледна часовника си и промърмори:

— Тези май отварят късно.

— Прав си — каза мъжът. — Как мислиш да действаме?

— Дай ми две минути да мина отзад, а след това разбий вратата. Ще се срещнем вътре.