Дейвид Балдачи - Невинните

— Ще дойда с теб! — отсече тя.

— Сигурна ли си?

— Роби! — повиши тон тя. — Ако ме попиташ още веднъж, вероятно ще чуеш друг отговор!

Официалното откриване на мемориала на Мартин Лутър Кинг беше отложено заради силния ураган, който бе връхлетял Източното крайбрежие в най-неподходящия момент. Но сега вече беше отворен. В средата на композицията се извисяваше Скалата на надеждата — деветметрова статуя на доктор Кинг, изградена от 159 гранитни блока, подредени така, че да изглеждат като монолитен къс скала. Официалният адрес беше Индипендънс Авеню № 1964 — отпратка към Закона за гражданските права, приет през 1964 година. Мемориалът беше на почти еднакво разстояние от паметниците на Линкълн и Джеферсън, в съседство с паметника на Франклин Делано Рузвелт. Той беше единствената скулптурна композиция на алеята, издигната в чест на човек, който не е бил президент на страната, при това чернокож.

Роби беше присъствал на официалното откриване на мемориала. Но тази нощ всичките му мисли бяха ангажирани с оцеляването. Огледа внимателно паметника и включи портативния предавател.

— На място ли си?

— Да — прозвуча гласът на Ванс в миниатюрната слушалка.

— Виждаш ли някого?

— Не.

Роби продължаваше да върви напред и да се оглежда. Беше си сложил прибор за нощно виждане, но и с него не можеше да съзре нещо, което липсваше.

— Джули?

Гласът долетя отляво, очевидно откъм паметника. Мъжки глас. Роби стисна ръкохватката на пистолета и отново включи предавателя:

— Чу ли това?

— До, но все още не виждам източника — отвърна Ванс.

Роби го зърна само секунда по-късно. Мъжът се отдели от паметника. Беше Лио Брум. Роби веднага го позна благодарение на прибора и бледата светлина на луната. Беше запомнил лицето му от снимката, която видя в празния апартамент.

— Това ли е Брум? — долетя гласът на Ванс.

— Да. Остани на място и ме покривай.

Роби направи още няколко крачки и спря на три метра от паметника.

— Господин Брум?

Мъжът светкавично се скри.

— Господин Брум? — повтори Роби.

— Къде е Джули?

— Не я взехме, защото се страхувахме от капан — каза по-високо Роби.

— Аз също — отвърна Брум. — Предупреждавам ви, че имам пистолет и обикновено улучвам това, в което се прицеля.

— Господин Брум — намеси се Ванс. — Аз съм специален агент Ванс от ФБР. Искаме само да поговорим с вас.

— Представянето ви не означава, че действително сте от ФБР.

Ванс излезе на открито с вдигнати ръце. В едната проблясваше пистолет, а в другата държеше служебната си значка.

— Наистина съм агент на ФБР, господин Брум. Желанието ни е да поговорим с вас. Опитваме се да разберем какво се случва.

— А човекът с вас? Какво ще кажете за него?

— Родителите на Джули са мъртви, господин Брум — обади се Роби. — Опитвам се да открия убийците им.

— Къртис и Сара са мъртви?!

— Да. Точно както Рик Уинд и бившата му съпруга. Разстреляни от упор.

Брум надникна иззад ръба на паметника.

— На това трябва да се сложи край! — извика той.

— Напълно съм съгласна с вас — отвърна Ванс. — А може би ще успеем, ако ни помогнете. Но първата ни работа е да ви преместим на сигурно място. Съпругата ви също.

— Това няма как да стане.

— Нима стигнаха и до нея? — попита Роби.

— Да. Вече не е между живите.

— Бяхте ли там, когато се случи това?

— Тъкмо излизах, когато…

Роби вече тичаше към паметника колкото го държат краката.

— Залегни! — изкрещя той. — Веднага залегни!

Но знаеше, че вече е късно.

Изстрелът дойде отляво. Брум падна като подсечен. Тялото му се разтърси в конвулсии, после застина. Роби стигна до него, приклекна и се огледа. Съобщи на Ванс за предполагаемата позиция на стрелеца, но тя вече говореше по телефона.

Роби бавно осъзна, че още от самото начало това е било постановка. Никога не бяха искали той да получи информация от Лио Брум. Отново го разиграваха. Показваха му съблазнително късче злато, а след това му го издърпваха изпод носа. Очевидно тези хора, които и да бяха те, знаеха много повече от него. Защото притежаваха нещо, което той нямаше. Сътрудници и от двете страни.

— Мъртъв ли е? — попита Ванс и коленичи до него.

— Улучен е в главата.

— По всичко личи, че винаги са на крачка пред нас — въздъхна Ванс и сведе поглед към убития.

— Така е — кимна Роби.

— Изкрещя му да залегне преди изстрела. Как разбра?

— Много просто. Убиват жена му, а той успява да се измъкне? Няма как да стане. Същото се случва и с Джули. Тези хора не се шегуват и не обичат да изпускат жертвите си.