Дейвид Балдачи - Невинните

— Но с каква цел са го оставили жив досега? Нали би могъл да ни каже нещо важно?

— Изключено, Ванс. Не е имал никакви шансове.

— Тогава защо изобщо са му позволили да дойде тук? След като са го следили, лесно биха могли да го убият навсякъде.

— Очевидно играят някаква игра.

— Каква игра, Роби? Тук умират хора!

— Това също може да е игра.

Роби седеше на тъмно в дома си. Ванс и още четирима агенти на ФБР охраняваха Джули, Тя прие новината за убийството на семейство Брум като част от живота. Стоически, без да плаче. Което беше още по-лошо. Имаше нещо ужасно в това едно четиринайсетгодишно дете да е толкова закоравяло, че да престане да се шокира от насилствената смърт.

Въпреки че беше наел стая в онзи мотел, Роби се прибра тук, защото не искаше да вижда хора. А не защото се страхуваше, че убийците ще дойдат и за него. Все още не.

Засега ме искат жив, но рано или късно нещата ще се обърнат и ще пожелаят да се отърват от мен .

Той напрегна паметта си и започна да обмисля детайлите от последните си мисии. Поради естеството на работата му много хора можеха да поискат да му отмъстят. Прекалено много, за да се спре конкретно на някого. Но, от друга страна, не беше имал провали. Всичките му мишени бяха мъртви. Той самият се беше оттеглял без проблем, а това означаваше, че самоличността му би трябвало да остане в тайна. Но след предателството на неговия наблюдаващ агент нещата се промениха и самоличността му беше извадена на тезгяха. Всеки платежоспособен клиент можеше да я научи.

Роби се надигна и се загледа през прозореца. Беше два часът през нощта. Тротоарите бяха пусти, а по платното рядко минаваха коли. После забеляза нещо и приближи глава до стъклото.

Ани Ламбърт спря колелото си пред блока, слезе от него и започна да го бута към входа. Роби излезе да я посрещне на асансьора. Тя се изненада, че го вижда, но веднага забеляза уморените черти на лицето му и тревожно попита:

— Какво ти е? Добре ли си?

— Бил съм и по-добре — отвърна той. — И твоят ден май е бил дълъг.

Ани се усмихна и понечи да метне чантата на рамото си, но Роби побърза да я поеме.

— Благодаря. Днес пооплесках нещата. Трябваше да работя до късно, за да ги оправя.

— Какво се случи?

— Наруших протокола. Позволих си да потърся отговор на един конкретен въпрос през главата на прекия ми началник просто защото го нямаше. И съответно ме привикаха да давам обяснение.

— Струва ми се, че това е несправедливо. И малко дребнаво.

— Така се получава. Когато хората не са заплатени добре, а работят по важни проблеми, всеки се бори да запази правомощията на поста си.

— Според мен си прекалено деликатна — каза Роби.

— По-скоро съм уморена — отвърна тя.

— Значи трябва да поспиш. Ела, ще те изпратя до вратата.

— И ти не ми изглеждаш много бодър — отбеляза тя, докато крачеха по коридора.

— Аз също имах тежък ден.

— Пълен с досадни правила, които трябва да спазваш?

— Не, при мен е по-различно.

Тя спря пред вратата и се обърна.

— Споменах, че съм уморена, но това не означава, че ми се спи. Искаш ли да изпием по една чаша?

— Сигурна ли си?

— И двамата се нуждаем от няколко глътки. За съжаление, имам само бира, а тя не може да се мери с прекрасното вино, което пихме на покрива.

— Няма проблем.

Влязоха вътре. Тя подпря велосипеда си на стената в коридора и махна към кухнята. Роби извади две бири от хладилника и ги занесе в хола. Почувства се малко гузен заради телескопа, благодарение на който отлично познаваше разположението на стаите.

Всъщност това беше типично жилище на млад и амбициозен държавен служител, чиято заплата не съответстваше на ума и способностите му. Мебелите бяха евтини, с изключение на два скрина, които тя вероятно беше наследила от родителите си. На стената беше окачена маслена картина, изобразяваща голямо пристанище.

Ани се появи от спалнята боса, облечена с широк панталон и тениска с дълъг ръкав. Косата й беше вързана на конска опашка. Тя пое бирата от ръката му, седна в креслото и подви крака под себе си. Роби се отпусна на отоманката от изкуствена кожа насреща й.

— Колко е хубаво да смъкнеш служебната броня — доволно промърмори тя.

— Но само до сутринта, до която остават броени часове — отбеляза Роби.

— Всъщност утре съм си взела почивка — добави тя. — Или по-скоро днес.

Отпиха от бирите си.

— Как така? — пожела да узнае той.

— Президентът е извън Белия дом с голяма част от сътрудниците си. След завръщането му предстои голям прием и ще бъда ангажирана с подготовката му. Така че мисля да се отдам на пълна почивка.