Дейвид Балдачи - Невинните

— Колко време живяхте в тази къща? — попита той.

— Около две години. Доста по-дълго в сравнение с други места.

— Бих искал да чуя съкратената версия на живота ти — погледна я той.

— Няма много за казване.

— Това може да помогне на разследването ни.

— Току-що си спомних нещо. Думите на мама към онзи с пистолета…

— Какво каза?

— „Тя не знае нищо.“ Каза го, когато той хукна да ме гони…

Роби изпъна гръб и пръстите му върху кормилото побеляха.

— Как забрави да ми го кажеш?

— Не знам. Спомних си сега, докато гледам къщата.

— Майка ти му казва, че не знаеш нищо — замислено каза той. — Което означава, че самата тя е знаела нещо. А преди това онзи е попитал и баща ти какво знае.

— Разбирам накъде биеш. В момента някой си мисли, че знам въпреки думите на мама. Но кой, след като онзи загина във взривения автобус?

— Това няма значение. Вероятно още преди това е съобщил на шефовете си.

— Може би е работил сам?

— Едва ли.

— Защо?

— Познавам такива хора. Онзи не беше от тях. Освен това някой е отнесъл телата на родителите ти и е взривил автобуса. Той не е имал нито възможност, нито време да го направи.

— Но защо ще взривяват цял автобус заради мен? На всичкото отгоре аз вече не бях вътре.

— Може би не са го знаели. Допускам, че някой е изстрелял запалителен патрон в резервоара от обратната страна на вратата. Стъклата бяха затъмнени. Вероятно не са разбрали, че ние с теб сме слезли. Взривяването е било планирано предварително — в случай че онзи не се справи…

— Мислиш ли, че все още ме смятат за мъртва?

— Съмнявам се. Очевидно става въпрос за хора с възможности. Длъжни сме да допуснем обратното. Тоест вече знаят, че си жива.

— В какво ли са се забъркали мама и татко? — прошепна Джули и извърна глава към прозореца.

— Дай да проследим обичайните им занимания. Ден по ден. Може пък да изскочи нещо.

— Откъде ще започнем?

— От закусвалнята, в която е работила майка ти. Накъде да потеглям?

Той подкара колата, следвайки указанията на Джули. Закусвалнята се оказа съвсем наблизо. Паркира до отсрещния тротоар и изключи мотора.

— Тук те познават, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай е по-добре да не се мяркаш пред очите им.

— Значи да остана в колата, и то сама? Не сме се разбирали за такива варианти.

— Планът се променя според обстоятелствата.

Роби се обърна и взе чантата, която беше оставил на задната седалка. Извади от нея бинокъл.

— Ето какъв е планът: влизам вътре и започвам да задавам въпроси, а ти оставаш на пост. Снимаш с фотоапарата си всеки, който проявява специален интерес към мен.

— А как ще обясниш любопитството си спрямо тях?

От чантата се появи портативна радиостанция от две части, едната от които със слушалки.

— Ти ще си командният център — рече Роби и пъхна комплекта със слушалките в ръцете й. — Ще ми говориш в това микрофонче, а слушалките ще ти дават възможност да чуваш всичко, което се говори в закусвалнята. Очаквам информация за всеки, когото познаваш. Ясно?

— Страхотно! — усмихна се Джули.

Той пъхна миниатюрния приемник в ухото си, включи апаратчето и го закачи на колана си, добре скрито под якето.

Слезе от колата и се обърна за последен път.

— Ако забележиш нещо необичайно или усетиш заплаха, казваш само „идвай“. След пет секунди ще бъда при теб.

— Добре.

Роби затръшна вратата, огледа уличката в двете посоки и тръгна към закусвалнята. Джули остана да гледа след него, вдигнала бинокъла пред очите си.

Роби се настани на един висок стол и протегна ръка към купчината мазни менюта на бара. Към него се приближи сервитьорка с избеляла синя униформа и недотам чиста престилка. Зад ухото й беше затъкнат молив. Беше около петдесетгодишна, с широки бедра и посивяла в корените изрусена коса.

— Какво да бъде? — попита тя.

— За начало чаша черно кафе.

— Веднага. Току-що заредих кафеварката.

— Казва се Шерил Косман — прозвуча в ухото му гласът на Джули. — Приятелка на мама. Добър човек.

Роби кимна леко, за да покаже, че е приел информацията.

Шерил му донесе кафето.

— Приличате ми на човек, който има нужда от малко месо, за да заглади косъма — обяви тя. — А нашето месо направо се лепи по кокалите. Бог ми е свидетел, че съм натрупала достатъчно, тъй като вече двайсет години не съм виждала ребрата си!

— Вие ли сте Шерил Косман? — попита Роби.

Смехът й секна.

— Кой пита?

Роби извади документите си. Най-напред й показа значката, а след това и служебната си карта.