Дейвид Балдачи - Невинните

Тази седмица откривам доста неща за себе си .

— Когато кажеш — отвърна тя. — Ако искаш, още тази вечер.

— Ако президентът те освободи.

— Мисля, че няма да има проблеми — усмихна се тя. — В осем добре ли е? Предлагам бара на покрива на хотел „Дабъл Ю“. От там се разкрива прекрасна панорама.

— Добре, в осем.

Ани се отдалечи, бутайки велосипеда, а Роби влезе в апартамента си. Нямаше идея защо го направи, но вече беше поел ангажимент. По принцип не обичаше да се разсейва по време на работа. Сега обаче установи, че очаква срещата с радостно нетърпение.

Зае се да проверява малките капани срещу проникване, въпреки че хората от службата му вече ги бяха заобиколили, при това с лекота. Положително бяха поставили и подслушвателни устройства, но той нямаше намерение да провежда никакви телефонни разговори от тук. Това го накара да се почувства в капан у дома си.

Преоблече се и напълни малка чанта с вещи от първа необходимост. След това го обзе силно желание да разбере как е Джули и й изпрати кратко съобщение. Попита дали не я е страх, че е сама.

Отговорът дойде почти веднага: Стига вече!

Насочи се към апартамента й. Излезе от асансьора и се огледа, но не видя и следа от хората на Синия. Това е добре, помисли си той. Явно екипът му си разбираше от работата.

Джули отключи входната врата, като преди това надникна през шпионката и изключи алармата. Той влезе и заключи след себе си.

— Видях те да разговаряш с онова маце с колелото — обяви тя.

— Какво?!

— Доста е мощен — поясни тя и махна към телескопа. — Работи отлично и през деня, и през нощта.

— Така и трябва да бъде — отвърна той. — Но това не означава, че можеш да шпионираш хората.

— Наблюдавам периметъра, нищо повече — отвърна тя. — Помниш ли какво ми каза снощи?

— Е, заслужих си го — неохотно призна той.

— Значи другото ти жилище е отсреща, а?

— Аха.

— Нормалните хора предпочитат по-голямо разстояние между имотите, които притежават. Лондон, Париж, Хонконг.

— Аз не съм нормален.

— Това вече го знам. И тъй, какво откри? Това, което показват по телевизията, наистина прилича на касапница. Имаш късмет, че си оцелял. Сигурно там са те ранили, макар че не желаеш да говориш за това.

— Късметът винаги има значение — кимна той.

— Имат ли някакви улики?

— И да имат, не са ги споделили с мен.

— Вървят ли нещата с ФБР?

— Вървят.

— Красива е.

— Коя?

— Агент Ванс. Показаха я по телевизията. Не спомена нищо за теб.

— Това е добре.

— Къде спа снощи? — попита тя и махна към телескопа. — Това нещо не те засече отсреща.

— Намерих къде — отвърна той. — Не ти трябва да знаеш повече.

— Аха. При нея, нали?

Този път Роби премигна. Това хлапе наистина му идваше в повече.

— Защо мислиш така?

— О, не знам — отвърна тя, наблюдавайки го внимателно. — Просто излъчваш нещо особено, което не остава скрито за жените.

— Този път грешиш — тръсна глава той. — Трябва да тръгвам.

— А кога ще тръгнем заедно, Роби?

Той я погледна втренчено.

— Нали помниш сделката? Ставаме партньори, за да открием убийците на мама и татко.

— Помня — кимна той. — Работя по въпроса.

— Знам, но искам и аз да се включа. Докъде стигна със списъка, който ти дадох?

— И на него ще му дойде редът.

— Много добре — кимна тя и започна да навлича суичъра си. — Аз съм готова.

— Идеята не е добра — поклати глава той.

— В сравнение с висенето тук и зяпането през телескопа е направо отлична. Ако не ме искаш с теб, тръгвам сама.

Роби въздъхна и отвори вратата пред нея.

— Но въпросите за решаване оставяш на мен — предупреди я той.

— Не съм си представяла нещо друго — отвърна тя.

Каква лъжкиня, помисли си Роби.

Двамата седяха в наетата кола и наблюдаваха къщата близнак на родителите й. След известно време търпението на Джули видимо се изчерпа.

— Как точно ще ни помогне това, което правим в момента? — размърда се на седалката тя.

— Може би ще се появи някой, който представлява интерес. Ще чакаме още половин час, след това си тръгваме.

— Нарочно го правиш, нали? Целта ти е да ме отегчиш до смърт, за да се върна в апартамента!

— Винаги ли си толкова подозрителна?

— Ами да, подозрителна съм. Ти не си ли?

— В разумни граници — отвърна той.

— Това пък какво означава?

— Забрави.

Той погледна през страничното стъкло към някаква бездомна котка, която притича през тротоара. Заваля дъжд. Животното ускори ход и изчезна.