Дейвид Балдачи - Невинните

— О, я стига! — избухна Джули. — Ако не ме включиш в издирването, следващия път няма да ме завариш тук!

Роби се отпусна на близкия стол и се втренчи в лицето й.

— Нека си изясним нещата докрай — мрачно рече той. — Ти си умно хлапе и познаваш улицата. Но хората, които те преследват, са на друго ниво. Без колебание ще ликвидират всеки, който се изпречи на пътя им.

— Говориш така, сякаш познаваш този род хора — не му остана длъжна тя.

Роби не отговори.

— Мъжът в автобуса? — подхвърли Джули. — Начинът, по който ни отърва от онзи тип в задънената улица? Начинът, по който анализира престъплението в дома на родителите ми? Начинът, по който ме проследи? Каза, че работиш съвместно с ФБР. Но едва ли си от хората, които седят зад бюро от девет до пет. Разполагаш с тайни квартири, оръжие, телефони със скрити номера и телескоп, насочен Бог знае накъде… — Тя замълча за няколко секунди, после с променен глас добави: — Бас държа, че и ти убиваш хора.

Роби продължаваше да мълчи. Тя извърна глава към прозореца.

— Мама и татко бяха всичко, което имах. Но вместо да остана при тях и да се опитам да им помогна, аз избягах. И те умряха. Знам, че съм малка, но съм сигурна, че мога да ти помогна. Само ми дай шанс.

— Добре — кимна Роби и също погледна през прозореца. — Ще действаме заедно. Но имай предвид, че ще бъде трудно.

— Какво трябва да направя? — нетърпеливо попита тя.

— Имаш ли химикалка и листове в раницата?

— Да. Освен това имам и лаптопа, който ми дадоха от училището.

— Кога за последен път разговаря с родителите си?

— Преди около седмица.

— Добре. Искам да запишеш всичко, което си спомняш за последните две седмици от живота си. Какво си чула и видяла, какво си подозирала. Какво са говорили родителите ти, независимо дали ти се струва незначително или не. Включително за близки и познати.

— Това упражнение ли е, или наистина е важно? — попита Джули.

— Никой от двама ни няма време за упражнения. Наистина е важно.

— Добре, ще го направя — кимна тя. — Започвам довечера.

Той стана да си върви.

— Уил?

— Да? — обърна се Роби.

— Ще видиш, че ще ти бъда добра партньорка.

— Изобщо не се съмнявам в това, Джули.

Но тежестта в гърдите му остана. Далеч повече предпочиташе да работи сам. Не беше свикнал да отговаря за живота на други хора.

— Имаш ли време за едно кафе, Роби?

На телефона беше Никол Ванс. Хвана го в асансьора секунди след като се раздели с Джули. Беше й оставил ключ за апартамента, но я предупреди да не излиза, без да му се обади. И винаги да включва алармата.

— Нещо ново в разследването? — попита той.

— В близост до пресечката на Първо Авеню и Ди Стрийт има едно кафе, което работи до късно. Казва се „Донъли“. След десет минути мога да бъда там.

— На мен ще ми трябват двойно повече.

— Дано не съм прекъснала нещо.

— Ще се видим там.

Колата му беше на улицата. В този късен час трафикът беше слаб. Той паркира на Първо Авеню и отправи поглед към купола на Капитолия. Петстотин трийсет и пет членове на Конгреса работеха в околните сгради, носещи имената на отдавна мъртви политици. Те пък бяха обкръжени от армия лобисти с много пари, които неуморно убеждаваха народните избраници в абсолютната правота на своите каузи. Това се наричаше демокрация.

„Донъли“ беше доста оживено за този късен час. Роби бутна вратата и почти веднага срещна погледа на Ванс, заела една маса в дъното на помещението.

Той седна срещу нея. Беше облечена лежерно, вероятно защото се чувстваше у дома си. Панталон, ниски обувки, светлосин пуловер, кадифено яке. Добър избор за доста хладното заведение. Беше с пусната коса. През деня ходеше с кок. На местопрестъплението дългата коса винаги беше проблем. Нейната ухаеше на шампоан и едва доловим парфюм. Сигурно е стояла дълго под душа, помисли си Роби. Вонята на смъртта много лесно прониква в порите на кожата.

Пред нея имаше голяма чаша кафе. Роби вдигна ръка да привлече вниманието на сервитьорката, посочи чашата, а след това и себе си. Жената кимна и скоро му донесе кафето. Той я изчака да се отдалечи и насочи вниманието си към Ванс.

— Ето ме и мен.

— Доста труден си за откриване — подхвърли тя.

— Напротив. Намери ме още на първото позвъняване.

— Имам предвид в ОКР. Набрах номера, който ми даде. От там потвърдиха, че работиш при тях, но досието ти е засекретено.

— Нормално — отвърна той. — Вече ти споменах, че за известно време бях извън страната. Подобни неща почти винаги са засекретени. Но сега съм тук. — Отпи глътка кафе и остави чашата си върху чинийката. — Надявам се, че това не е единствената причина да ме потърсиш.