Дейвид Балдачи - Невинните

Домакините се вторачиха в пода, напълно лишени от дар слово.

Малко по-надолу по улицата Роби срещна някаква жена с плик в ръце, придружена от двама полицаи.

— Случайно да търсите семейство Диксън? — спря я той.

— Да. Кой сте вие?

— Обикновен гражданин, който иска да се увери, че на такива като тях никога повече няма да поверяват отглеждането на деца.

— Желанието ви вече е изпълнено — отвърна жената и размаха плика.

После решително продължи напред, следвана от полицаите.

Роби направи няколко крачки в противоположна посока, после спря, доловил сигналите на уреда, окачен на китката му. Джули Гети най-сетне се беше раздвижила. А той беше почти сигурен, че знае къде отива тя.

Джули се покатери по металната решетка за бръшляна и бутна прозореца на стаята си. Скочи на пода и се ослуша, но чуваше само собственото си дишане. Излезе в коридора и заслиза по стълбите. Краката й трепереха толкова силно, че трябваше да се подпира на стената. Стигна до завоя на стълбите и затвори очи.

Когато отново ги отвори, направи всичко възможно да не изпищи.

— Разхождаш се, а? — подхвърли Роби.

Очите й бързо пробягаха по стаята. Нямаше нищо освен мебелите.

— Май очакваше да видиш нещо друго — рече той и направи крачка напред.

Тя инстинктивно се отдръпна.

— Как се озова тук?

— Проследих те.

— Това е невъзможно!

— Няма нищо невъзможно. Това е домът ти, нали?

Джули не отговори. В очите й се четеше по-скоро любопитство, отколкото страх.

Той пристъпи към една от масичките и погледна снимката върху нея.

— Майка ти и баща ти са били симпатични хора. А ти си между тях, видимо щастлива. Наистина ли беше така?

— Ти нищо не разбираш! — сопнато отвърна Джули.

— Поправка: разбирам някои неща. Едно от тях е, че си в опасност. Търсят те хора, които разполагат с много пари и имат връзки навсякъде.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото са прикрили две убийства, извършени в този дом.

— Как разбра? — попита с разширени очи тя.

Роби махна с ръка към близката стена.

— Прясна боя, но само върху част от стената. Явно е положена, за да скрие нещо. — Пръстът му се насочи към пода. — Тук е имало килим. Личи си по по-светлото дюшеме. Липсата му означава желание да се скрие нещо.

— Откъде знаеш, че става въпрос за убийство? Причините може да са други.

— Не са други. Човек боядисва стени и прибира килими, когато иска да прикрие криминологични следи — кръв, тъкани, телесни течности. В случая обаче са пропуснали капчицата кръв, която е останала върху онзи шкаф. Нима си очаквала да завариш труповете им тук? След толкова време вече щяха да миришат. А тази миризма няма как да се сбърка.

— Май си прекарал доста време около трупове — мрачно рече тя.

— Особено след като се сближих с теб — кимна той.

— Не сме се сближили по никакъв начин.

— Знам за приемните ти родители, въпреки че определението „родители“ е твърде пресилено.

— Не ми харесва начинът, по който душиш около мен! — намръщи се тя.

— Но общината им отне правата — продължи Роби. — В момента вероятно извеждат другите две деца. Личното ми мнение е, че и ти имаш пръст в това.

Гневът на Джули се стопи.

— Никое дете не заслужава подобно отношение — промълви тя.

— Сега ми разкажи какво се е случило тук.

— Защо?

— Защото искам да ти помогна.

— Защо?

— Може би защото съм добрият самарянин.

— Добрите отдавна не съществуват — отсече тя.

— Дори родителите ти?

— Остави родителите ми на мира!

— Видя ли с очите си как умират? Това ли е причината да избягаш?

Джули направи крачка назад и опря гръб в стената. За миг му се стори, че всеки момент ще побегне. Ако това се случеше, той едва ли щеше да знае как да реагира.

— Може би са се забъркали в нещо, без да искат? Наркотици?

— Мама и татко не биха наранили никого. И нямат нищо общо с наркотиците.

— Но въпреки това са ги убили? Едно кимване ще ми бъде достатъчно.

Тя протегна шия и главата й леко се сведе надолу.

— И това стана пред очите ти?

Ново кимване.

— В такъв случай трябва да се обърнеш към полицията.

— Те ще ме върнат на социалните. А това означава, че онези хора лесно ще ме открият.

— Човекът в автобуса беше един от тях, нали?

— Мисля, че да.

— Разкажи ми всичко, Джули. Само така ще мога да ти помогна. Дори ако събитията от изминалата нощ не ти говорят нищо, пак би трябвало да си разбрала, че съм от хората, които вършат работа.