Дейвид Балдачи - Невинните

Вниманието му беше привлечено от един ред в личните данни на човека, наречен Джералд Диксън. Оказа се, че той и съпругата му участват в Програмата за подпомагане на бездомни деца. Записа си адреса, а след това провери проследяващото устройство. Оказа се, че то има достатъчно обхват, за да стигне до дома му. Джули все още се намираше в онзи долнопробен хотел. Това му се стори малко необичайно, но момичето може би се страхуваше да не бъде открито. Във всеки случай беше забравила намеренията си да напусне града.

А Роби се запита какво я е накарало да промени решението си. Може би къщата, в която се беше отбила? Той със сигурност щеше да изясни тази загадка, но преди това трябваше да се отбие на едно друго място.

Джералд Диксън живееше в двуетажна къща близнак, която се намираше в доста занемарен квартал. Отговорът на почукването се забави доста, въпреки че от вътрешността на къщата долитаха най-различни шумове. Когато вратата най-сетне се отвори, на прага застана мъж със зачервени бузи, кръвясали очи и дъх на освежител за уста.

Кретенът се е шамаросвал, за да изтрезнее, а след това е изгълтал половин шишенце „Листерин“, за да скрие вонята на алкохол, безпогрешно отгатна Роби. Очевидно стандартите за приемни родители в тази страна бяха паднали неимоверно много.

— Да? — недружелюбно попита мъжът.

— Джералд Диксън?

— Кой го търси?

Роби му показа значката си.

— Аз съм от Вътрешни разследвания.

Диксън отстъпи крачка назад. Беше само с два-три сантиметра по-нисък от Роби, но болезнено слаб. Косата му беше почти опадала, въпреки че едва ли беше на повече от четирийсет. Имаше бледата полупрозрачна кожа и нервните маниери на човек, чието тяло и мозък са отдавна натровени от злоупотреба с алкохол и наркотици.

— Вътрешни разследвания, а? — подхвърли той. — Това полиция ли значи?

— Значи много неща, свързани с вашето положение — хладно отвърна Роби. — Може ли да вляза?

— Защо?

— Трябва да си поговорим за Джули.

Още от самото начало Роби беше убеден, че момичето му е казало истинското си име.

Лицето на Диксън се разкриви в гневна гримаса.

— Ако я намерите, й кажете веднага да се прибира! — изръмжа той. — Ако не е тук, няма да ми платят!

— Избяга ли?

— Точно така.

— Може ли да вляза?

Диксън се навъси, но кимна и отстъпи, за да му направи път.

Отвътре къщата изглеждаше точно толкова занемарена, колкото и отвън. Седнаха на някакви паянтови столове. Наоколо се виждаха няколко коша с мръсно пране. Веднага след като почука, Роби остана с впечатлението, че някой нарочно разхвърля дрехите си по пода. Не пропусна да забележи и купчината вестници под насрещния стол, които бяха струпани до отворена кутийка бира. Какво ли още има там, запита се той. Седалката под него беше ужасно твърда. Едва ли беше от възглавницата.

В стаята се появи дребна жена с налети форми, облечена с впити в бедрата дънки и прилепнала блуза. Беше около трийсетгодишна, не повече. С кестенява коса и тежък грим. Имаше вид на човек, който изобщо не знае на кой свят се намира. Тя избърса ръце в панталоните си, запали цигара и се втренчи в Роби.

— Кой е тоя?

— Някакъв от някакви си „Вътрешни разследвания“ — изломоти Диксън.

Роби си направи труда да й покаже значката си.

— Тук съм, за да поговорим за Джули — обяви той, замълча за момент и добави: — А пушенето в присъствието на деца е забранено.

Жената смачка цигарата си направо върху масата.

— Съжалявам — промърмори тя, но от тона й личеше, че изобщо не й пука.

— А Джули я няма — остро добави тя. — Избяга. Никога не е оценявала това, което правим за нея.

— А вие сте…? — вдигна вежди Роби.

— Казвам се Пати. Омъжена съм за Джери.

— За колко деца се грижите?

— За две, без да броим онова лайно Джули.

— Ще ви помоля да не използвате подобни епитети за децата, които са ви поверени! — каза рязко Роби.

Пати погледна съпруга си.

— Ама тоя да не е от Програмата?

— Каза, че е от Вътрешни разследвания — отвърна със сломен глас Джералд. Сякаш го бяха предали.

— Достатъчно е да знаете, че работя за правителството — отсече Роби. — Къде са другите деца?

— На училище — майчински се усмихна Пати. — Всеки ден водим малките ангелчета на училище.

Доловил някакъв шум от горния етаж, Роби вдигна глава.

— Имате ли свои деца?

Джералд и Пати нервно се спогледаха.

— Имаме две, но още са малки, за да ходят на училище — отвърна съпругът. — Горе са и четат книжки. Много са развити за възрастта си.