Дейвид Балдачи - Невинните

Роби разкърши рамене и чу познатото пропукване. Вдигна качулката си.

Планът не предвиждаше нито промяна, нито отлагане. Беше като заредена с гориво ракета, която всеки момент щеше да бъде изстреляна.

Той пак погледна часовника си. Съгледвачът беше докладвал, че жената се е прибрала още преди няколко часа. Сама, с пазарска торба в едната ръка и куфарче в другата. Изглеждала уморена. Нищо страшно в сравнение с това, което я чака, помисли си Роби.

В такива моменти често се питаше какво ще прави с остатъка от живота си. Нямаше никакви проблеми с ликвидирането на босове на престъпни картели или на свръхбогати и самовлюбени шейхове. Тази вечер обаче имаше проблем. Пъхна ръка в джоба и опипа пистолета. В повечето случаи това го успокояваше. Но не и тази вечер.

Тя най-вероятно беше в леглото си. Прозорците й бяха тъмни. Сигурно спеше, тъй като минаваше полунощ.

Поне нямаше да усети нищо. Той щеше да се погрижи за мигновената й смърт. Животът щеше да продължи без нея. Животът никога не се интересуваше дали този, който го напуска, е богат или беден, важен или не. Той щеше да се оттегли по аварийното стълбище, което щеше да го изведе на алеята зад блока. Повечето от тези блокове имаха такива стълбища. Щеше да се прибере у дома най-късно в три след полунощ, точно навреме за един здрав сън.

След който щеше да забрави, че тази нощ изобщо е съществувала.

Стига да мога, помисли си с лека въздишка Роби.

Роби пъхна картата в процепа и вратата тихо изщрака. Той придърпа качулката ниско над челото си. Стълбището беше зле осветено от няколко луминесцентни тръби, които мигаха и пропукваха. Мръсният мокет беше протъркан и отлепен по ъглите, а боята по стените се лющеше.

Бутна вътрешната врата и пое нагоре. Миризмите на различни претоплени храни се смесваха в неособено приятна комбинация. Броеше етажите. На четвъртия тръгна по коридора, като затвори остъклената врата за стълбището. Коридорът не се различаваше по нищо от този на първия етаж.

Интересуваше го апартамент №404. Сляпата и глуха старица живееше в дъното вляво. Отсъстващият охранител обитаваше №411. Вратата на №404 явно имаше резе, най-вероятно залостено. Роби беше забелязал, че повечето врати на апартаментите са с елементарни патрони. Резето означаваше, че тази жена е помислила за своята сигурност. Той го елиминира за по-малко от трийсет секунди, като използва в синхрон две дълги и тънки метални пластини.

Затвори след себе си и надяна прибора за нощно виждане. Огледа малката дневна. Включената нощна лампа излъчваше слаба светлина. Но това беше без значение, защото благодарение на архитектурните планове, които му бяха предоставили, Роби беше отлично запознат с разположението на стаите.

Той стисна ръкохватката на пистолета. Заглушителят вече беше завинтен за дулото. За да не се губи време.

В ъгъла имаше кръгла разтегателна маса. На нея бяха поставени лаптоп и купчина документи. Очевидно жената си беше взела работа за вкъщи. Над масата се виждаше отрупана с книги полица. На пода нямаше килим, а няколко износени постелки.

В насрещния ъгъл бе поставена сглобяема детска кошарка, а стените бяха осеяни с шарени лепенки. Имаше рисунка, изобразяваща деца и жена с разрошена коса. Под нея детска ръчичка беше изписала думите „аз“ и „мама“, разделени от голямо сърце с неправилна форма. Навсякъде бяха разпръснати играчки.

Роби се закова на място.

Май ще убивам млада майка, помисли си той. Подробност, който не фигурираше във флашката.

После слушалките на главата му оживяха.

— Вече би трябвало да си в спалнята — обяви мъжки глас.

Това беше едно от необичайните неща в текущата операция. Бяха го оборудвали с миниатюрна видеокамера в комплект със слушалки, чрез които наблюдаващият операцията агент следеше за точното изпълнение на задачата.

Роби направи няколко крачки към затворената врата на спалнята. Напрегна слух и успя да долови това, което очакваше — дълбоко дишане и тихо похъркване. Завъртя топката с облечената си в ръкавица ръка и прекрачи прага.

Леглото се намираше под прозореца. Аварийната стълба се спускаше от външната му страна. Всичко изглеждаше прекалено подредено, като филмов декор, готов за заснемане на поредната ключова сцена.

В стаята беше тъмно, но той все пак беше в състояние да улови очертанията на едрото й тяло под завивките на двойното легло. Парамедиците със сигурност ще изпитат трудности да го прехвърлят на носилката, след като констатират смъртта, помисли си Роби. Ченгетата напразно щяха да търсят веществени доказателства на местопрестъплението, тъй като той щеше да се погрижи за всичко. Тази вечер пистолетът му беше зареден с куршуми дум-дум, осколките от които най-вероятно щяха да останат в тялото й. Това означаваше, че по време на аутопсията щяха да ги открият, но нямаше как да стигнат до оръжието, с което са били изстреляни.