Дейвид Балдачи - Невинните

Роби не видя подробностите, защото отмести обектива встрани още в момента, в който младата жена дръпна ципа на дънките си. Телескопът в ръцете му струваше близо петдесет хиляди, но той нямаше никакво намерение да го използва за жалко воайорство.

Върна се в блока си и се качи с асансьора до последния етаж. Заключена врата водеше към покрива. Ключалката не представляваше трудност за неговите умения. Той изкачи няколкото стъпала до покрива, пристъпи към ръба и се загледа в града.

Вашингтон, окръг Колумбия, също го гледаше. Нощем беше красив. Осветените паметници бяха наистина величествени. По личното мнение на Роби Вашингтон беше единственият град в САЩ, който можеше да съперничи на най-хубавите европейски градове по външна декорация.

Но този град криеше и своите тайни. Роби и хората като него бяха част от тях.

Обърна се, седна с гръб към стената и вдигна глава към небето. А. Ламбърт вече се беше превърнала в Ани Ламбърт. Да научи това от документите не беше същото като да го чуе лично. В доклада си по телефона не каза нищо друго, освен че е дружелюбна.

Тежък ден в офиса. Трябвало й място да поразпусне. Това го разбираше много добре. Той също беше имал тежки дни в службата. И също беше изпитвал нужда от разпускане. Но никога не си го беше позволявал.

Взе душ, облече чисти дрехи и препаса оръжието си. Беше време за работа.

Поредното приемно семейство, при което тя не искаше да живее. Колко станаха вече? Пет? Шест? Десет? Предполагаше, че бройката няма значение.

От горния етаж на къщата близнак, която в продължение на три седмици наричаше свой дом, Джули слушаше долитащите отдолу крясъци. Караха се мъжът и жената, които бяха новите й приемни родители. Това не беше смешно. Беше престъпно. Те бяха престъпници, защото през дома им бяха преминали много деца, които те учеха на джебчийство или ги превръщаха в наркодилъри.

Самата тя беше отказала да бърка в джобовете на хората и да продава дрога. По тази причина тази вечер беше последната й в този дом. Вече беше напълнила раницата с малкото си лични вещи. В стаята й живееха още две деца, пратени от социалните служби. И двете бяха по-малки от нея и Джули съжаляваше, че трябва да ги остави тук.

Седна на леглото и се обърна към тях.

— Ще ви помогна, деца — каза тя. — Ще разкажа на социалните за всичко, което се случва тук. Разбирате ли? И те ще дойдат да ви вземат.

— Не можем ли да дойдем с теб, Джули? — попита с насълзени очи момиченцето.

— Много искам да ви взема, но е невъзможно — поклати глава тя. — Обещавам ви обаче, че ще ви измъкна от тук.

— Няма да ти повярват — промърмори момчето.

— Напротив. Ще им предоставя доказателства .

След тези думи тя ги прегърна едно по едно, а след това отвори прозореца и започна да се спуска по улука, който опираше в покрива на навеса за коли, залепен за къщата. От там се спусна по една от колоните и стъпи на земята. Миг по-късно фигурата й се стопи в мрака.

В главата й се въртеше само една мисъл: Отивам си у дома .

Домът й също беше къща близнак, но още по-малка от тази, която току-що беше напуснала. Взе метрото, смени го с автобус, а накрая продължи пеша. Пътьом измъкна един плик, изтича по стъпалата на голяма обществена сграда с тухлени стени и го пусна в процепа за писма на входната врата. Той беше адресиран до жената, която отговаряше за децата в приемното семейство, от което Джули току-що беше избягала. Беше приятна и добронамерена жена, но безнадеждно затънала в работата си с деца, които никой не искаше да отглежда. В плика имаше снимки на семейството, хванато в моменти на насилие към поверените им деца. Други снимки показваха как възрастната двойка ги принуждава да вършат откровено престъпна дейност, а на трети бяха хванати седнали на канапето — бяха надрусани, а пред тях се виждаха купчинки бял прах и хапчета. Ако и това не свърши работа, не знам какво друго може да се направи, помисли си тя.

Час по-късно стигна до дома си. Подмина главния вход и отвори задната врата с ключа, който извади от обувката си. Винаги правеше така, когато се прибираше късно. Щракна електрическия ключ, но не се случи нищо. Това не я изненада. Често се случваше да им спират тока поради неплатени сметки. Качи се в стаята си на втория етаж, възползвайки се от слабата лунна светлина, която проникваше през прозорците.

Стаята й не беше променена. Все същата дупка, която познаваше. Но това си беше нейната дупка. Китара, ноти, книги, дрехи, списания. Струпани на купчини и разхвърляни навсякъде. На пода се виждаше матракът, който беше използвала вместо легло, почти скрит под разхвърляни вещи. Тя си помисли, че родителите й не са почиствали тук, защото са очаквали нейното завръщане.