Дейвид Балдачи - Невинните

Роби прекъсна връзката и се обърна към сестрата.

— Тук ли е още тялото?

— Не. Взеха го от погребалната агенция.

— А съпругът й изобщо не се появи, така ли? Дъщеря й знае ли?

— Нямам представа. Предполагам, че господин Ван Бойрън се е свързал с нея. Той не ни помоли да й съобщим, от което следва, че сам го е направил.

Роби набра Ванс, но насреща отново се включи гласовата поща. Опита се да се свърже със Синия, но и той не вдигна.

Обърна се и хукна по коридора, който водеше към стаята на Ван Бойрън. Блъсна вратата и видя оголеното легло. Пристъпи навътре, взе снимката и се взря в лицето на Джордж ван Бойрън. Къса коса, мускулеста фигура. Приличаше на бивш или настоящ военен.

На прага се изправи сестрата, която го беше последвала по коридора.

— Нужно ли е всичко това? — попита тя.

— Да, за съжаление — кимна Роби и рязко се обърна. — Казахте, че сте виждали Джордж ван Бойрън. Носеше ли униформа?

— Каква униформа? — учуди се жената.

— Ами най-обикновена. Като на военните.

— Не съм го виждала в униформа — отвърна жената и пристъпи крачка напред. — Трябва да приберем личните вещи на госпожа Ван Бойрън и да ги изпратим на домашния й адрес.

— Искам този адрес!

— Нямаме право да споделяме лична информация за своите пациенти.

Два скока му бяха достатъчни, за да се изправи на сантиметри от нея.

— Не обичам да бъда гаден, но сега май ще се наложи — изръмжа той. — Става въпрос за националната сигурност. Предупреждавам ви, че ако въпреки настояванията на федерален служител откажете да споделите информация, заплашваща страната ни с терористична атака, ще бъдете осъдена на продължителен затвор!

Жената се сепна, помисли малко и кимна.

— Последвайте ме.

Минута по-късно Роби вече летеше надолу по пътя, натиснал до дупка педала на газта.

Семейство Ван Бойрън живееше на двайсет минути път от хосписа. Роби взе разстоянието за петнайсет.

Кварталът беше заселен с хора от средната класа. Прилични къщи. Баскетболни табла в дворовете. Микробуси и леки коли американско производство на асфалтираните алеи. Дворове, поддържани от обитателите, а не от градинари. Никакви икономи, никакви ролс-ройси.

Роби насочи вниманието си към къщата на Ван Бойрън, намираща се в края на улицата. Вътре не светеше, но на алеята отпред беше паркиран автомобил.

Той спря до тротоара, измъкна пистолета си и предпазливо се насочи към къщата. Не почука на входната врата, а само надникна през един от тъмните прозорци. После заобиколи къщата, счупи с лакът стъклото на задната врата и бръкна да изтегли резето. Включи фенерчето си и бавно пое напред. Обиколката не му отне много време. Огледа помещенията по пътя си и скоро се озова в дневната, която гледаше към улицата.

Лъчът на фенерчето му пробяга по различните предмети, подредени на рафтовете край стените. Подмина един от тях, после се върна и го взе в ръце.

Още една снимка на семейство Ван Бойрън. Майката, дъщерята и бащата. Майката беше в маскировъчен костюм.

Роби насочи вниманието си към таткото. Джордж ван Бойрън също беше в униформа, при това парадна. Бяла риза, тъмен панталон, кепе в същия цвят. Това беше униформата на специалното военизирано поделение на американската Сикрет Сървис. Джордж ван Бойрън беше част от охраната на президента на Съединените щати.

В съзнанието му проблеснаха различни картини от близкото минало и той най-после направи връзката.

Видя как Ани Ламбърт върви по коридора, изчезва за трийсетина секунди, а след това се появява отново. Беше успяла да смени дрехите си за половин минута.

После забрави за Ани Ламбърт и насочи мислите си към онзи самолетен хангар в Мароко. През оптическия си мерник беше видял как Халид бин Талал се изкачва по стълбичката на самолета си. После го изгуби за няколко секунди, след което отново го хвана на мушката си. Принцът се появи в салона на самолета и зае мястото си на заседателната маса срещу руснака и палестинеца.

При сядането му Роби забеляза кожените колани, които обгръщаха тялото му. Реши, че с тях е пристегната бронежилетката му. Но преди да влезе в самолета, принцът не носеше бронежилетка. Роби беше сигурен в това, защото го наблюдаваше внимателно. Нямаше как да пропусне наличието на бронежилетка дори под свободно падащата роба. А обличането й вътре в самолета без съмнение щеше да отнеме известно време, особено на човек в национално облекло с добре оформено коремче.

Най-сетне разбра какво се беше случило.