Дейвид Балдачи - Невинните

Роби не знаеше защо се връща в този апартамент. Отвори вратата, изключи алармата и се огледа. Това място беше негово. Също като апартамента отсреща и къщата във фермата. Всички те би трябвало да предлагат максимална сигурност, но не беше така. А той се чувстваше бездомник. Почти очакваше някой да изскочи насреща му и да го попита какво търси тук.

Погледна часовника си. Наближаваше седем.

Преди малко бе направил опит да се свърже с Ванс, но се включи гласовата й поща. Вероятно преживяваше тежки минути с началника си заради самоотлъчката, която си беше позволила. Едва ли щеше да се обади скоро, но така беше по-добре. Изпрати един есемес на Джули и получи кратък отговор. Тя сигурно кипеше от гняв, тъй като отново беше успял да я прехвърли в ръцете на правоохранителните органи.

След срещата с Касиди той предприе една доста дълга и в общи линии безцелна обиколка. Посети мястото, на което се беше взривил автобусът, после се отби и в кафе „Донъли“, което все още беше затворено. Може би изобщо няма да отвори, помисли си той. Кой ще дойде да яде и пие на място, където толкова много хора са загубили живота си?

А сега се появи в апартамента, без да знае защо.

Очите му се спряха на телескопа. След кратко колебание пристъпи към него. Блокът се очертаваше съвсем ясно. Прозорците на неговия апартамент бяха тъмни. Така и трябваше да бъде. Светлина имаше само в общия коридор на етажа.

После извъртя телескопа към прозорците на Ани Ламбърт, които също бяха тъмни. Може би още беше на работа. Роби се надяваше, че е прекарала добре почивния си ден. Защото го заслужаваше.

Само няколко секунди по-късно зърна колелото й, което се приближаваше по улицата. Тя скочи от него и започна да го бута към входа. Роби преброи нужните секунди и насочи телескопа към коридора на техния етаж. Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и Ани се появи на площадката. Миг по-късно отключи входната врата на апартамента си и изчезна зад нея.

Роби извъртя телескопа. Ани подпря колелото на стената в антрето, свали якето и маратонките си и тръгна по чорапи към спалнята. Отби се в тоалетната, а минута по-късно Роби отново я зърна. Беше съблякла блузата си и навличаше някакъв домашен пуловер. Изведнъж му се прииска да отиде при нея, но желанието му се изпари почти веднага — в мига, в който младата жена вдигна от облегалката на креслото официална черна рокля, покрита с найлон. Тя отстрани найлона и я повдигна пред гърдите си. Беше дълга, без презрамки. После се пресегна и взе в ръце елегантно сако, към което добави чифт черни обувки с високи токчета.

По всичко личеше, че Ани ще прекара вечерта навън. И защо не, запита се Роби. После усети, че го обзема ревност. Една емоция, която го накара да се почувства странно.

Той седна, качи краката си на кожената табуретка и впери поглед в тавана. Чувстваше се адски уморен. Вече не помнеше кога е спал за последен път. Неусетно се унесе, но след известно време отново отвори очи. В замъгленото му съзнание се появи някакъв спомен и той посегна за телефона си. Натисна няколко бутона и на дисплея се появиха снимките, които беше направил на журнала за посетители в хосписа.

Не очакваше да открие кой знае какво, но все пак започна да ги разглежда. Единственото познато име беше това на Гейбриъл Сигъл, който се беше регистрирал преди около месец. Но човекът вече беше споменал, че някъде по това време е ходил да види Ван Бойрън.

Прехвърли се на следващата страница. Нищо. Тази след нея също не съдържаше нищо интересно.

После нещо привлече вниманието му. Не беше име, а дата. Оказа се, че от журнала липсва една цяла страница. Увеличи максимално снимката и се наведе над екрана. Откри това, което търсеше в долния ляв ъгъл, съвсем близо до рамката.

Миниатюрно късче хартия във формата на триъгълник, което положително би останало незабелязано за всеки, който разгръща журнала. Но Роби увеличи приближението докрай и го видя съвсем ясно: остатък от откъсната страница. Вероятно в момент, в който на рецепцията не е имало човек.

Но на кого му бе притрябвала страница от журнал за посетителите в някакъв си хоспис? Отговорът беше очевиден: на някой, който е искал да скрие името на точно определен посетител, дошъл при Елизабет ван Бойрън.

Брум? Гети? Уинд? Двама от тях? Или може би тримата заедно?

Сигъл твърдеше, че не е виждал Брум от десет години, а Гети и Уинд — още от Първата война в Залива. Касиди от своя страна заяви, че след войната е виждал единствено Гети.