Дейвид Балдачи - Невинните

Роби отиде в съседната стая, без да отговори. Изправи се до прозореца и след няколко минути видя как беемвето с напукано предно стъкло и изцяло липсващо задно започна да се отдалечава по алеята. Той въздъхна с облекчение. Така и не успя да се превърне в колективен играч. Може би защото цели дванайсет години беше работил в пълна изолация. При това отлично. Просто се чувстваше най-добре, когато е сам. Така бе устроен.

Моментално усети прилива на свободата. Чувството за отговорност бързо се стопи. Умишлено прогони от главата си обещанието, което беше дал на Джули: да участва в търсенето на истината за родителите си. То и без това беше неискрено и той нямаше намерение да го изпълни. Обратното най-вероятно би завършило със смъртта на момичето.

В същото време усещаше, че няма смисъл да обмисля подобни варианти. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да бъде готов да довърши това, което бе започнал.

Но една увереност оставаше непоколебима — всичко това беше свързано директно с него. Въпреки отклонението в посока на взвода, в който беше служил Къртис Гети.

Става въпрос за мен и за никой друг. И за нещо много по-важно от мен .

Оставаше му само да разбере какво е то. Нещата отново се свеждаха до шахматната дъска. Противникът току-що беше направил поредния си ход. А Роби трябваше да реши дали този ход е легитимен, или има нещо друго.

Нямаше време за губене. Взе оръжието си и напусна фермата.

Първата му спирка беше банката. Информацията на служителите в нея не му донесе нищо ново. Също като съдържанието на чантата, която Сигъл беше оставил в кабинета си. Но самият факт, че я е забравил, потвърждаваше, че обаждането го е хванало неподготвен и едва ли е имало нещо общо с работата му в банката. Точно както беше преценил Роби.

Потвърдиха се и думите на Алис Сигъл, че колата на съпруга й — десетгодишна хонда сивик — все още се намира на служебния паркинг. Роби бързо се справи с ключалката, но вътре нямаше нищо интересно. После се качи в своята кола и потегли. Продължаваше да се пита какво е накарало Сигъл неочаквано да напусне работното си място.

Следващата спирка беше хосписът. Дойде тук, защото при предишната си визита беше забравил нещо важно. Журнала за посетителите.

Рецепционистката му го предостави без много въпроси и отиде да си върши работата. Това му позволи да снима без никакви затруднения страниците за последния месец. После прибра телефона в джоба си и тръгна към стаята на Елизабет ван Бойрън.

Ситуацията в нея не беше претърпяла промяна. Жената продължаваше да лежи на леглото с дебела тръба в гърлото. През прозореца проникваха лъчите на залязващото слънце, които осветяваха саксиите с цветя и семейната снимка на перваза.

Но въпреки това тя умираше. Все още беше вкопчена в живота, вероятно защото беше боец и това бе част от психиката й. А респираторът не й вредеше, макар да не вършеше кой знае каква работа. На даден етап семейството й трябваше да вземе решение кога да го спре.

Онази сестра беше права: това не беше място за лечение или поддържане на живота. То бе създадено да помага на хората да умрат достойно. Сред удобства и душевен покой.

Но жената в леглото не приличаше на човек, който умира в покой. Трябваше просто да я оставят да си отиде. Да се прехвърли на по-добро място.

Роби взе снимката и я вдигна пред очите си. Хубаво семейство. Александра ван Бойрън беше красива, с мека тъмна коса и игрива усмивка. Камерата беше успяла да хване енергията в очите и тялото й. Таткото изглеждаше малко недодялан, тъжен и примирен. Сякаш вече усещаше какво ще поднесе съдбата на любимата му съпруга в близко бъдеще.

В един момент от живота си самият Роби беше пожелал да има такова семейство. Разбира се, това желание отдавна беше отминало, но понякога той все още си мислеше за него. И в този момент в съзнанието му изплува лицето на Ани Ламбърт. Изненадан, той тръсна глава, за да го прогони. Изобщо не можеше да допусне, че такова нещо е възможно.

Излезе навън и пое към Арлингтън под лъчите на залязващото слънце.

Целта му отново беше онзи каубойски бар, построен от Джеръм Касиди. Този път се придвижваше значително по-бързо и малко преди пет закова колата пред заведението. Влезе вътре, поръча си бира и попита за Касиди. Човекът се появи няколко минути по-късно. Приближи се към Роби с несигурно изражение и огледа чашата бира пред него с такова внимание, сякаш съдържаше тротил, който всеки момент щеше да избухне.