Дейвид Балдачи - Невинните

Жената се отдръпна да им направи път. Влязоха в дневната и насядаха по столовете.

Роби се огледа. Обзавеждането не беше нищо особено, но всичко беше чисто, подредено и функционално. Веднага ставаше ясно, че семейство Сигъл живее пестеливо. Може би банката не му плащаше чак толкова много, но си личеше, че семейството държи сметка за всеки долар.

— Казахте, че са му се обадили по телефона и той веднага излязъл — откри импровизираното съвещание Ванс. — Имате ли представа кой го е потърсил?

— Никой в банката не знае. Надявах се, че обаждането ще може да бъде проследено.

— На служебния телефон ли са му звънили или на джиесема?

— На служебния. Така са разбрали, че някой го търси.

— Но служебният е с оператор. Никой ли не е попитал кой и за какво го търси?

— Мисля, че просто са го свързали. Става въпрос за бизнес все пак. Вероятно операторът е решил, че Гейб очаква това обаждане. В клона нямат рецепционистка. Всъщност почти всички банки вече са ги съкратили.

— И съпругът ви ми каза същото — кимна Роби. — Мъж ли се е обадил или жена?

— Мъж — отвърна Алис и вдигна глава. — Няма ли да отидете там? Докато следата още е гореща?

— Бъдете спокойна, госпожо Сигъл — отвърна Ванс. — Ще имаме грижата. Все пак няма престъпление. Технически погледнато, съпругът ви не е изчезнал, а просто е излязъл по своя воля.

— Но не се е върнал — възрази Алис. — Просто станал и излязъл. Това не е нормално.

— Може да е катастрофирал.

— Не, колата му си е на паркинга.

— Може би е решил да се поразходи пеша — намеси се Роби. — А може би някой е отишъл да го вземе. Звъняхте ли на мобилния му телефон?

— Двайсет пъти. Изпратих му и есемес. Но той не отговаря и това много ме тревожи.

— Може ли да е излязъл заради нещо друго? — внимателно я погледна Роби.

— Заради телефонното обаждане трябва да е. Не се сещам за нищо друго.

— Все още не знаем дали между двете неща има връзка — отбеляза Ванс. — Той може би е планирал да излезе още преди обаждането. Може би става въпрос за случайно съвпадение.

— Но защо?

— Той сподели с мен, че и двамата се безпокоите да не си загуби работата в банката — каза Роби.

— Да, но едно безпричинно напускане на работното място със сигурност би допринесло за това.

— Сигурна ли сте, че не е направил опит да се свърже с вас? На джиесема или на стационарния телефон?

— Ние нямаме стационарен. Отказахме се от него още миналата година, когато намалиха заплатата на Гейб.

— Сещате ли се за някаква причина, която би накарала съпруга ви просто да стане и да си тръгне?

В очите на жената се появи подозрение.

— Как да ви кажа… Това се случва, след като вие сте разговаряли с него! Може би в това се крие причината…

Логично, помисли си Роби.

— Мъжът ви е участвал в Първата война в Залива… — започна той.

— Такава ли била работата? Но той отдавна не е военен!

— Интересуваме се от взвода, в който е служил по време на войната.

— Защо?

Роби се поколеба и погледна към Ванс.

— Интересът ни е служебен, госпожо Сигъл — каза тя. — Искахме да разберем дали съпругът ви поддържа връзка с някой от останалите членове на взвода.

— Аз знам за Елизабет ван Бойрън.

— Ние също.

— Тя умира.

— И това знаем — кимна Ванс. — Да ви е говорил за някой друг?

— О, да. От време на време споменаваше няколко имена, но ми е трудно да си ги спомня.

— Лио Брум? Рик Уинд? Къртис Гети? Джеръм Касиди?

— Гети! — проясни се лицето на жената. — Гейб казваше, че са били близки, но не го е виждал, откакто са се прибрали в Щатите. Рик Уинд също ми звучи познато. Работата е там, че Гейб не обича да говори за службата си в армията. Страхува се, че ще умре вследствие на токсичните газове, които е дишал в Залива. Непрекъснато чуваме за този или онзи, който е умрял след участието си в тази война, но военните дори не признават за съществуването на така наречения „синдром на Войната в Залива“. След заболяването на Елизабет той изпадна в дълбока депресия. Непрекъснато мисли за нея и е убеден, че ще бъде следващият.

— Казахте, че е бил близък с Къртис Гети — обади се Джули. — Имате ли снимки, на които са заедно?

Роби се обърна да я погледне. Почувства се виновен, въпреки че постоянно мислеше за начина, по който момичето ще възприеме всичко, което се случва.

Алис се стъписа за миг, но искреността на въпроса я накара да се изправи.

— Мисля, че имаме — кимна тя. — Почакай.

Тя излезе от стаята и се върна две минути по-късно с плик в ръце. Седна до Джули и започна да вади някакви снимки. Ванс и Роби се надвесиха над тях.