Дейвид Балдачи - Невинните

Жената побърза да изчезне, а Касиди отново се обърна към Роби, който прибираше пистолета в кобура си.

— А ти дори не си от ФБР, а от ОКР.

— Знаеш какво е ОКР?

— Знам, защото съм служил в армията. — Мъжът седна зад бюрото, измъкна тънка пура от джобчето на ризата си и я запали. — Е, за какво става въпрос?

— Пушенето е забранено във всички ресторанти и барове в щата Вирджиния — подхвърли Ванс.

— Вярно е, че доблестната управа на Вирджиния взе решение да лиши своите поданици от привилегията да пушат на подобни места — кимна Касиди. — Но също така е вярно, че здравното министерство, което трябва да прилага въпросния закон, няма реална власт да го направи. В много заведения хората си пушат на воля. А този кабинет е моето лично пространство, което съм оборудвал със специална вентилационна система именно за да пуша колкото си искам въпреки опасността да пипна рак на белите дробове. Ако искате, сядайте и гледайте как го правя…

— Имаме няколко въпроса към теб — заговори по същество Роби.

— Задай ги на адвокатите ми — отсече Касиди. — Сигурен съм, че ще чуеш решителното им не! — Той извади една визитка от бюрото си и му я подаде. — Тук са всичките им телефони, господин ОКР.

— Винаги ли си толкова бърз, когато имаш нужда от юридическите си хрътки? — изгледа го Роби.

— Отдавна съм изчислил, че заслужават всеки цент от безбожните си хонорари!

— Това означава ли, че често се нуждаете от юридически услуги? — попита Ванс.

— Тук е Америка, госпожо. Когато някой бизнесмен иска да си избърше задника, адвокатът му винаги трябва да е наблизо.

Роби бавно се огледа. Офисът беше със скъпи мебели, а край една от стените имаше етажерка със свидетелства и грамоти.

— По всичко личи, че бизнесът ти върви — отбеляза той. — Заведението трябва да работи добре.

— То е само една от двайсетте фирми, които притежавам. Всички те ми носят високи доходи и това ми позволява да не дължа нищо на никого. Я ми кажи колко от онези нещастници от „Форчън 500“ могат да се похвалят със същото? Притежавам дори собствен самолет, ей богу!

— Браво на теб — рече Роби и остави картичката на адвокатската кантора на бюрото. — Тук сме, за да ти зададем няколко въпроса, свързани с взвода, в който си служил по време на войната.

Касиди зяпна от изненада и беше принуден да извади пурата от устата си.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Поддържаш ли връзка с някой от бившите си бойни другари?

Касиди зърна Джули, която надничаше през разбитата врата.

— Я ела тук, момичето ми — каза с променен глас той.

Джули погледна Роби, който й кимна.

— По-близо — направи й знак Касиди.

Джули се приближи до бюрото.

Касиди загаси пурата си в пепелника и разтърка брадичката си.

— По дяволите!

— Какво има? — озадачено го изгледа Ванс.

— Ти си Джули, нали? — попита той, без да обръща внимание на въпроса.

— Да. Но не ви познавам.

— Аз обаче познавам родителите ти, при това доста добре. Как я карат?

— Откъде ги познаваш? — вметна Роби.

— От взвода, разбира се. Двамата с Къртис Гети служихме рамо до рамо. На два пъти ми спаси живота.

— Доскоро дори не знаех, че татко е служил в армията — обади се Джули.

Касиди кимна, но не показа изненада.

— Не беше от най-разговорливите — промърмори той.

— А как разбрахте, че аз съм Джули? Никога не сме се виждали.

— Одрала си кожата на майка си, момичето ми. Същите очи, същите трапчинки… Освен това ние с теб сме се виждали. Само че ти беше още бебе. Поне два пъти съм ти сменял памперсите. Макар че хич ме няма да се оправям с малки деца.

— Значи си поддържал връзка с тях? — попита Роби.

— Само известно време. Не съм ги виждал, откакто Джули навърши годинка.

— Какво се случи?

— Нищо особено — каза Касиди и се загледа настрани. — Хората са вечно заети. Нямат време да се виждат и постепенно се отчуждават… — Обърна се към Джули и попита: — Майка ти как е?

— Майка ми е мъртва.

— Как така?! Какво се е случило, по дяволите? — Наложи му се да се подпре на бюрото, за да запази равновесие.

— Убиха я — отговори Роби. — И нея, и Къртис.

— Убили са ги?! — Касиди немощно се отпусна на стола си, после ги засипа с въпроси: — Защо? Как? Кой го направи?

— Надяваме се на твоята помощ, за да получим отговорите — отвърна Роби.

— На моята помощ ли?

— Да.

— Вече споменах, че отдавна не съм ги виждал.

— Не знаеше ли, че живеят във Вашингтон?

— Не. Когато се срещнахме за последен път, живееха в Пенсилвания.