Дейвид Балдачи - Невинните

— В Пенсилвания ли? — възкликна Джули. — Не знаех това. Мислех, че са от Калифорния.

— Къртис може да е бил от там. Но когато се прибрахме в Щатите, живееха в околностите на Питсбърг. Изобщо не знаех, че са се преселили тук.

— Значи по онова време и вие сте живели в Пенсилвания, така ли? — попита Ванс.

— Да. Дори за малко живях при тях. Но това беше отдавна. Опитвах се да си стъпя на краката. Познавах майка ти още преди да срещне баща ти. Те се ожениха, докато той все още беше в армията. Бях на сватбата им.

Джули го гледаше ококорено и жадно попиваше новите сведения за родителите си.

— Но както и да е — продължи Касиди. — След Първата война в Залива не ми потръгна. Забърках се в едни гадни работи, а те ми помогнаха да се измъкна.

— Дрога? — попита Роби.

— Не, друг се забърка с дрогата — отвърна Касиди, избягвайки погледа на Джули.

— Знам, че родителите ми имаха проблеми с наркотиците — каза тя. — Особено баща ми.

— Той беше добър човек, Джули. Веднъж ми спаси живота в пустинята, както вече споменах. Наградиха го с Бронзова звезда, а по-късно и с „Пурпурно сърце“. Докато бяхме в армията, не близваше алкохол. Но когато се прибрахме, нещата се промениха. За всички нас. Тази война не трая дълго. Нямаше нищо общо с Виетнамската или Втората световна. Но въпреки това преживяхме доста неща. Ранени и убити на всяка крачка, най-вече цивилни. Жени и деца. Много хора се върнаха болни или сакати. Татко ти започна да се дрогира. Трева, кока, метамфетамини. Майка ти така и не успя да го откъсне от тези гадости. В един момент и тя се пристрасти. А веднъж паднеш ли в лапите на този порок, няма измъкване.

— А какъв беше вашият порок? — попита Ванс.

— Прекалявах с алкохола — откровено отвърна Касиди.

— И въпреки това притежаваш бар? — изгледа го с недоверие Роби.

— Това е най-добрият начин да се изпробваш всекидневно. Заобиколен съм с най-качествените питиета на света, но вече десет години не съм близвал алкохол.

— Джули е на четиринайсет — каза Ванс. — Това означава, че последната ви среща със семейство Гети е била някъде преди около тринайсет години.

— Да — кимна Касиди.

— Но те не са имали твоя късмет — рече Роби и огледа луксозния кабинет. — Може би е трябвало да им помогнеш, ако не за друго, поне от благодарност.

— С удоволствие щях да го направя, но не знаех къде са. — Касиди издърпа чекмеджето на бюрото и натисна някакъв бутон от вътрешната му страна. Картината на стената зад него, изобразяваща жена на кон, бавно се отмести и зад нея се показа солидна каса.

Той я отвори, извади пачка писма и ги размаха.

— Всичките съм ги писал на твоите родители, Джули, в продължение на много години. Но те се връщаха запечатани поради неоткрит получател. Изхабих сума ти време и пари, за да ви намеря. Но така и не ми хрумна да погледна в задния си двор… — Той хвърли писмата на бюрото и седна на мястото си. — Не мога да повярвам, че са мъртви… — Гласът му потрепери и той избърса една сълза.

— Това са доста писма — рече Роби, оглеждайки купчината на бюрото.

— Бяха ми много близки — промълви Касиди. — Къртис ми спаси живота, а и след войната много ми помагаха… — Погледна към Джули и добави: — Къде живееш, след като родителите ти вече ги няма? Кой се грижи за теб?

— Засега те — отвърна Джули и махна към Роби и Ванс.

— Вие сте й настойници? — обърна се да ги погледне Касиди.

— Нещо такова — отвърна Роби.

— Аз мога да ти помогна, Джули — каза Касиди. — И ще го направя!

— По-късно ще говорим за това — рече Роби. — Наистина ли не разполагаш с никаква информация за Гети или за останалите от вашия взвод?

— Вече ти казах, че не поддържам връзка с никого.

— Помниш ли Елизабет Клеър и Гейбриъл Сигъл?

— Да, разбира се. Как са те?

— Не много добре. А знаеш ли нещо за Рик Уинд?

— Добър човек. И отличен боец.

— Вече е покойник. Също и Лио Брум.

Касиди се изправи и стовари юмрук върху бюрото.

— Нима всичките са убити?!

— Не всичките — отвърна Ванс. — Но процентът на смъртност във взвода ви е обезпокоително висок.

— Това означава ли, че и аз трябва да се тревожа?

— Според мен всички трябва да се тревожат — каза Роби.

— Е, посетихме и тримата, но без никакъв резултат — заяви Роби, докато се връщаха при колата.

— Което означава, че противникът предвидливо се въздържа от действия, които биха могли да ни насочат към някого.

— Да, това е добър ход.

— Може би няма значение. Сигъл не знаеше нищо, освен че Ван Бойрън е в хоспис. Тя на свой ред не можа да ни каже нищо, защото е пътница. В замяна на това Касиди ми се струва доста по-интересен.