Дейвид Балдачи - Невинните

Ванс скръсти ръце пред гърдите си, пое дълбоко дъх и изпусна облаче пара в студения нощен въздух.

— Всички сме в една лодка.

Той мълчаливо пъхна пистолета в кобура си.

— Разбирам хората, които таят всичко в себе си — каза тя и пристъпи крачка напред. — Мълчаливите стоици. Във ФБР има много такива. Но времето тече и чашата започва да прелива. Особено в ситуации като тази…

— Нямам нищо общо с хората във ФБР, Ванс — отвърна Роби, без да я гледа. — Аз убивам хора. Върша го по заповед, но го върша. Без угризения, без нищо.

— Защо тогава не уби Джейн Уинд и малкото й момченце? Защо рискува живота си, за да спасиш другото й дете? Обясни ми го, стига да можеш.

— Може би трябваше да ги убия.

— Ако съм сигурна, че наистина го мислиш, щях да те застрелям на място.

Той се обърна. Пистолетът на Ванс сочеше право в гърдите му.

— Наистина ли си само убиец, Роби? — настоя тя. — Убиец, който не дава пет пари за нищо и никого?

— Какво те интересува това?

— Просто ме интересува. Може би защото съм глупачка. Забрави ли, че току-що ти дадох клетва за вярност? Ти обаче не реагира. Разбира се, не съм очаквала, че ще подскочиш от радост, защото те поставям над ФБР и професионалната си кариера, но все пак се надявах на някаква положителна реакция. А ти просто се обърна и излезе.

Роби се раздвижи и тръгна към къщата.

— Винаги ли бягаш от трудните въпроси? — подвикна след него тя. — Това ли е начинът да се измъкваш, когато стане напечено? Жалко, ако е така. Очаквах повече от теб.

Той се обърна, пъхна ръце в джобовете си и започна да се клати на пръсти. Дишаше учестено и разпокъсано, а очите му бяха заковани в някаква точка над главата на Ванс.

Тя прибра пистолета и тръгна към него.

— Дойдох тук с убеждението, че ще бъда част от нещо важно. Не ме разочаровай, моля те!

— Тя е просто дете — промълви Роби и погледна към къщата. — Едно дете, на което му се е струпало прекалено много. Изобщо не биваше да се замесва във всичко това.

— Така е — въздъхна Ванс. — Но е кораво дете. Умно и решително.

— Един от нас, а може би и двамата, няма да излезе жив от тази игра. Какви са нейните шансове?

— Ти сам заяви, че си убиец и нищо повече — каза тя. — Нима ти пука какво ще се случи с нея или с мен? Работата си е работа. Ако умрем, значи така ни е било писано.

— Но това не важи за Джули. Тя заслужава да живее.

— Доста странно изявление за хладнокръвен убиец.

— Достатъчно, Ванс. Разбрах какво мислиш.

— Да вървим да изработим план — махна към къщата тя. — Всички заедно.

Роби мълчаливо се подчини. Ванс изостана на крачка след него.

— Каквото и да се случи, Джули трябва да оцелее — подхвърли през рамо той.

— А аз ще направя всичко по силите си да оцелееш и ти — добави Ванс.

Джеръм Касиди.

Елизабет Клеър ван Бойрън. С моминско име Елизабет Клеър, към което прибавя фамилията на съпруга си Ван Бойрън.

Гейбриъл Сигъл.

Това бяха трите имена в списъка. Роби ги гледаше, отпивайки от кафето си в кухнята на фермата. Минаваше осем и половина сутринта. Слънцето беше доста високо в небето. От горния етаж долиташе плисък на вода. Вероятно Ванс току-що беше влязла под душа. Джули също беше станала. Намираше се в съседната стая и може би мислеше за предстоящия решителен сблъсък.

Петнайсет минути по-късно Ванс вече седеше срещу него. Косата й още беше влажна, а панталонът и ризата, макар и доста измачкани, й стояха добре.

— Ако продължавам да съм с изключена връзка, ще ми трябват още някои неща — каза тя.

Той кимна и стана да й сипе кафе. Тя завъртя листовете към себе си и погледна имената.

— С кого ще започнем?

Той й подаде чашата в момента, в който Джули влезе. Очите й бяха подути, а дрехите й — още по-измачкани от тези на Ванс. Явно не си беше направила труда да се съблича, преди да легне.

— Искаш ли кафе? — попита я Роби.

— Мога да си налея и сама — раздразнено отвърна тя. Свали една чаша от рафта и взе каната.

Седнаха около масата, избягвайки да се гледат в очите. Роби побутна разпечатката към Джули.

— Някое от тези имена да ти е познато?

Тя започна да ги разглежда, но не бързаше да отговори.

— Не — най-после каза тя. — Родителите ми никога не са ги споменавали пред мен. Имате ли снимки?

— Още не — поклати глава Роби. — Но ти си сигурна, че не са ти познати, така ли?

— Сигурна съм.

Той пое списъка и започна да го разглежда.

— Най-удобен е Гейбриъл Сигъл, който живее в Манасас. Най-напред ще отскочим до там, пък да видим какво ще излезе.