Дейвид Балдачи - Невинните

Роби намали и заоглежда номерата. Ванс обаче го изпревари.

— Третата вдясно — обяви тя. — На алеята има микробус. Вероятно в къщата има хора.

Роби отби до тротоара, изключи двигателя и вдигна бинокъла пред очите си. Местата, от които можеха да ги атакуват, бяха твърде много, за да се надяват на поне относителна безопасност.

— Наоколо е прекалено открито — промърмори той.

— Това не е изненада — каза Ванс. — Ще отида да почукам, а ти ще ме прикриваш.

— А защо не обратното?

— Защото имам служебна карта на ФБР, която е по-впечатляваща от твоята.

— Всички федерални карти са впечатляващи.

Ванс вече беше отворила вратата.

— Гледай да отвърнеш на огъня, ако някой започна да стреля — подхвърли тя. — И бъди точен, моля те!

Роби и Джули останаха в колата, а агентката изкачи стъпалата пред входа и натисна звънеца.

Роби измъкна пистолета си от кобура и свали стъклото. Очите му започнаха да сканират околността на широки полукръгове, но винаги се връщаха на въображаемия квадрат със страна около метър, в който се намираше Ванс.

— Доста смело от нейна страна — отбеляза Джули.

— Тя е супер агент на ФБР, забрави ли? Предполага се, че там всички са смели.

— Не се опитвай да бъдеш любезен, Роби.

— Охо, вече станах Роби. А къде отиде Уил?

Джули не отговори.

Входната врата се отвори и той се втренчи в жената, която се появи на прага. Ванс й показа служебната си карта и се зае да й обяснява какво иска. Върху лицето на жената, най-вероятно съпругата на Сигъл, се появи смаяно изражение. Поговориха още няколко минути, после вратата се затвори и Ванс тръгна с бърза крачка към колата. Роби забеляза как пердето на един от прозорците помръдва и жената наднича иззад него.

Ванс се качи и той запали двигателя.

— Гейбриъл Сигъл работи в един от клоновете на банка „СънТръст“, който се намира на десетина минути от тук — обяви тя. — Взех адреса от съпругата му.

— Изглеждаше изненадана — отбеляза Роби.

— Защото беше изненадана. По всяка вероятност си помисли, че има някакъв проблем в банката.

— Може би съпругът й краде — напрегнато подхвърли Джули. — Или пере пари на терористите, а моите родители и останалите са го разкрили.

— Може би — кимна Роби и се обърна към Ванс. — Жената те наблюдаваше зад пердето.

— Естествено. В момента вероятно звъни на мъжа си, затова е по-добре да тръгваме.

— Аз ще поема срещата с него — отсече Роби. — А ти оставаш с нея.

— Докога ще вися по разни коли? — възропта Джули.

— Спокойно, и на теб ще ти дойде времето — отвърна Роби. — На всеки от нас ще му дойде времето, преди тази история да приключи.

Стигнаха до банковия клон за по-малко от десет минути. Роби ги остави в колата и влезе в малката тухлена сграда, разположена точно зад ъгъла на една от най-оживените улици в Манасас. Попита за Гейбриъл Сигъл и беше въведен в остъклен правоъгълник с размери три на три.

Сигъл беше набит мъж с бледо лице, висок около метър и седемдесет. Според Роби изглеждаше доста по-добре, отколкото на снимката във Фейсбук.

— Каква е тая работа? — надигна се от стола си той. Явно вече беше разговарял с жена си.

Роби му показа значката си и започна направо:

— По време на Първата война в Залива сте били командир на взвод, нали?

— И какво от това? Да не би армията да ме иска обратно? Ако е така, няма как да стане. Минах по реда си. Вече съм твърде стар, за да бродя из пустинята с пушка на рамо.

След тази тирада човекът седна обратно зад бюрото си, а Роби остана прав.

— Интересуват ме по-скоро хората, с които сте служили. Поддържате ли контакт с някои от тях?

— Да, с двама-трима.

— С кого по-точно?

— А за какво по-точно става въпрос?

Банкерът показва нокти, помисли си Роби.

— За националната сигурност — отвърна той. — Мога да добавя, че има връзка с един наскоро взривен автобус и смъртта на няколко души, разстреляни в ресторант до Капитолия.

Сигъл стана още по-блед.

— Господи! — възкликна той. — Нима е замесен някой от стария ми взвод? Не мога да повярвам!

— Искате да кажете, че познавате добре тези хора?

— Как да ви отговоря… Все пак се сражавахме за страната си. Не е възможно някой да се е обърнал срещу нея… — Мъжът замълча, подпрял месестите си длани на евтиното бюро. Приличаше на малко момче, на което току-що са съобщили, че кученцето му е прегазено от кола.

— С кого от тях сте под държали връзка?

Сигъл се сепна, замисли се за момент и бавно започна да изрежда: