Дейвид Балдачи - Невинните

— С Дъг Бидъл, Фред Алварес, Бил Томсън и Рики Джоунс. Но Рики умря преди доста години.

— Знам — кимна Роби. — Но те не живеят в района, а са пръснати навсякъде.

— Вярно, но има и други начини за контакт. Телефони, имейли. Преди време Дъг ми дойде на гости и му показах паметниците. Фред загина при автомобилна катастрофа, а Били налапа дулото и натисна проклетия спусък. Дъг и Рики се разболяха от рак. А и двамата са по-млади от мен. Това се дължи на всичките гадости, на които бяхме изложени по време на войната. Синдромът на Войната в Залива, нали знаете… Дори в този момент може да съм пътник, без да подозирам. И при най-слабото главоболие започвам да си мисля, че всичко е свършено.

Човекът млъкна и се облегна назад. Роби седна срещу него.

— А виждате ли се с някой от бойните си другари, които живеят в района? — попита той.

— Няколко пъти се срещнах с Лио Брум. Но това беше доста отдавна.

— Колко отдавна?

— Преди повече от десет години. Сблъскахме се случайно. В един сиатълски бар, представяте ли си? Той беше там по бизнес, а аз току-що бях сменил работата си и присъствах на някакъв семинар. Стори ми се, че се справя добре. Работеше за правителството, но не си спомням точно какво…

— Друг?

— В Близкия изток бях близък с Къртис Гети. Но него не съм го виждал, откакто се прибрахме в Щатите. Дори не знам къде е в момента…

В гробищата, отвърна мислено Роби.

— Лио Брум споменавал ли е Гети?

— Не помня. Останах с чувството, че са прекъснали всякакви връзки помежду си. Но, както вече споменах, това беше преди десет години.

Преди десет години, помисли си Роби. Май тъкмо там е цялата работа.

— Някой друг? — попита на глас той. — Рик Уинд например?

— Четох, че са го убили. Заради него ли сте тук?

— Имали ли сте контакти с него?

— Не, от години не съм го виждал. По-рано се срещахме, но той се промени. Особено след като купи онази заложна къща в предградията. Не знам… Стана друг човек…

— А Джеръм Касиди?

— Него не съм го виждал, откакто се уволнихме.

— Но той живее в района, съвсем наблизо.

— Не знаех.

— А Елизабет ван Бойрън? Това е фамилията й по съпруг. А моминското й име е било…

— Знам, Елизабет Клеър.

— В онези години жените на военна служба са били нещо необичайно, нали?

— Да, разбира се. Днес нещата са различни. Но лично аз винаги съм смятал, че е глупаво да не се допускат до участие в бойните действия. Те се сражават не по-зле от мъжете. А в екип предимствата им изпъкват. Мъжете се правят на мачовци. Докато жените изграждат екипната перспектива. От опит мога да твърдя, че стрелят много точно. Поне така беше в Първата война. А нашата Лизи беше ненадмината. По-добър боец от всеки друг, включително и от мен.

— Но и тя вече не е в армията — каза Роби.

— Е, за това си имаше причини — отвърна Сигъл.

— Поддържали ли сте контакт с нея?

— Да, поддържах.

— Каква е причината да напусне армията?

— Рак. Първо на гърдата, но се появиха метастази. В мозъка, в белите дробове, в черния дроб. Днес вече е в терминална фаза, разбира се. Тръгнат ли метастазите, с човека е свършено. Срещу това нещо не са открити вълшебни куршуми. В момента се намира в един хоспис в Гейнсвил.

— Ходили ли сте да я видите?

— Допреди месец редовно. Ту идва в съзнание, ту изключва. Кара предимно на морфин и не знам дали още е жива. Не биваше да спирам да ходя при нея, но ми е много тежко да я гледам в това състояние.

— Как се казва хосписът?

— „Сентръл Хоспис Кеър“. Съвсем близо до шосе двайсет и девет.

— Ясно.

— Това е от отровите, които дишахме там, да знаете! — разпалено добави Сигъл. — Обеднен уран, токсични коктейли от артилерийските снаряди, огромни пожари, от които небето почерняваше, всякакви боклуци, които не знаехме какви са… Всеки би могъл да е на нейно място, включително и аз!

Роби извади една визитка и му я подаде.

— Ако си спомните още нещо, обадете ми се.

— Всъщност за какво става дума? Как е възможно някой от взвода ми да се е забъркал в подобно нещо?

— Това се опитваме да разберем — отвърна Роби, замълча за момент и попита: — Бяхте предупреден от съпругата си, нали?

— Да — призна Сигъл.

— Какво я безпокои?

— Страхува се да не си загубя работата.

Роби си спомни за предположенията на Джули, свързани с тероризма и прането на пари.

— Защо? Имате ли проблеми в работата си?

— Не съм извършил нищо нередно, ако това намеквате. Но кой в днешно време се разкарва до банката, за да свърши някаква работа? Всичко става онлайн. За осем часа работно време виждам един-двама клиенти. Още колко време ще ми плащат за това според вас? Ето защо банките са толкова богати — защото пестят от работна ръка. Светът се промени. А моята грешка е, че не се променям достатъчно бързо заедно с него. Може би пак ще свърша в пустинята с пушка на рамо. Какво друго може да прави човек на моята възраст? Ще бъда един дебел наемен войник, нищо повече. Но ще пукна още на втория ден…