Дейвид Балдачи - Невинните

— По дяволите! — въздъхна тя. — Справиш ли се с малката гадост, голямата няма да се случи.

— Ще трябва да се изключиш от мрежата — предупреди я Роби. — Имаш ли нещо против?

— Това означава ли, че все пак ми вярваш?

— Спомних си, че онези в черната кола нямаха нищо против да ликвидират и теб.

— Няма проблем да се изключа, но искам конкретен план.

— В момента го оформям. Нуждая се обаче от повече информация.

— Каква?

Той погледна към момичето на задната седалка, което не отделяше поглед от него.

— Работата е там, че Джули стигна до верния отговор.

— Какво?! — учудено попита момичето.

— Става въпрос за тайминга — поясни той. — Червената точка се появи на гърдите ти в момента, в който каза онова нещо. Мисля, че именно тогава беше решена съдбата ни.

— Какво си казала? — обърна се да я погледне Ванс.

— Казах, че татко, мистър Брум и Рик Уинд са служили в един взвод. А всеки взвод се състои от девет или десет бойци. Казах още, че тези хора вероятно са разговаряли с някой от останалите. И тогава започна всичко. В смисъл че не само споменатите трима са поддържали контакт помежду си, а вероятно е имало и други.

Роби кимна и се обърна към Ванс.

— Оказва се, че къщата не само не е била обезопасена, но и се е подслушвала. Чували са всяка наша дума. И червената точка се появи в момента, в който Джули напипа ключа към загадката.

— Наистина ли мислиш, че това е ключът? — попита Ванс. — Другите от взвода?

— Мисля, че трябва да изясним така ли е — отвърна Роби. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— В ОКР със сигурност разполагат с тази информация. Можеш да я поискаш от колегите си.

— Мога, но няма да го направя. Не забравяй, че и там има предател.

Ванс се облегна назад и потъна в размисъл.

— Може би и в Бюрото има — промълви най-сетне тя.

— Може би ли?! — избухна Джули. — Кое от днешните събития си пропуснала, супер агент Ванс?

— Добре де, наистина има — направи гримаса Ванс и погледна към Роби. — Какво ще правим сега?

— Познавам човек, който вероятно ще ни помогне. Стар приятел.

— Сигурен ли си, че можеш да му се довериш?

— Той отдавна е спечелил доверието ми.

— Е, хубаво.

— Но за да го видя, трябва да се разделя с вас — добави Роби.

— Това не е добра идея — нервно отвърна Ванс.

— Не е — съгласи се той. — Но не виждам друг начин.

— Колко дълго ще отсъстваш? — тревожно го погледна Джули.

— Колкото трябва и нито минута повече.

Роби ги настани в къщата. Показа на Ванс кое къде се намира, включи алармата и закрачи към хамбара. Яхна мотоциклета, сложи си каската и натисна стартера. Боботенето на мощния двигател го успокои, предлагайки му възможност да се фокусира и върху други неща преди решителния сблъсък.

Пое на изток към околовръстния път, а след това зави на север. Прекоси моста „Удроу Уилсън“, вляво от който мигаха светлините на Вашингтон, а вдясно тъмнееха зелените поля на Вирджиния чак до планината Върнън.

Няколко минути по-късно Роби вече крачеше по единствения коридор в сградата. Множеството врати от двете му страни бяха затворени. В този късен час зад тях едва ли имаше много хора.

Но един със сигурност беше тук. Човекът, който му трябваше. Предшественикът му на длъжността, която заемаше в момента.

Спря пред една врата и почука. Отвътре долетяха стъпки, вратата се отвори. Пред него се изправи мъж на петдесет и няколко, с късо подстригана бяла коса. Беше висок колкото Роби, строен, широкоплещест, запазил голяма част от младежката си сила.

Тази сила си пролича в енергичното му ръкостискане. Покани го да влезе и затвори вратата, след като огледа коридора в двете посоки. И Роби би постъпил по същия начин. Когато човек стигне до това ниво, предпазливостта вече се е превърнала в част от природата му.

Кабинетът беше малък и подреден. Никакви лични вещи. Мъжът седна зад бюрото, върху което имаше малък лаптоп. Роби се настани срещу него и сложи ръце върху плоския си корем.

— Отдавна не сме се виждали, Уил.

— Напоследък съм доста ангажиран, Шейн.

— Знам — кимна Конърс. — Вършиш добра работа.

— Може би не е точно така.

— Разказвай — рече Конърс и леко наклони глава.

Историята на Роби отне десетина минути. Мъжът насреща му го изслуша мълчаливо, а след това се облегна назад и се взря в лицето му.

— Мога още сега да изискам списъчния състав на взвода — каза той. — Но какво ще правиш, след като го получиш?

— Ще издиря хората. Останали са максимум седем човека. Разбира се, най-напред ще се фокусирам върху онези от тях, които живеят в района.