Дейвид Балдачи - Невинните

— Ясно — кимна Конърс, наведе се над лаптопа и набра някакъв текст. — Надявам се да го имаме до десетина минути — промърмори той и отново заби поглед в лицето на Роби. — Служиш вече дванайсет години…

— Знам. Постоянно ги броя.

— Обърна ли се назад към изминатия път?

— Правя го още от първия ден.

— И?

— Съществуват някои вероятности. Но нищо повече.

Конърс замълча, но си личеше, че е разочарован.

Очите му се сведоха към лаптопа. През следващите осем минути и двамата не отделиха поглед от екрана. Разнесе се тих сигнал за пристигаща поща. Конърс натисна няколко клавиша и принтерът в ъгъла на бюрото забръмча. Той вдигна разпечатаните листове от тавичката и ги подаде на Роби, без да ги погледне.

— Имам нужда от нова кола, непроследима — рече Роби. — Ще оставя мотоциклета си като гаранция.

— Две минути.

— Благодаря.

Конърс набра някакъв номер. Две минути по-късно лаптопът издаде кратък сигнал.

— Готово — кимна той.

Изправиха се.

— Оценявам помощта ти, Шейн — рече Роби.

— Знам.

Роби стисна ръката му и се обърна към вратата.

— Уил? — тихо го повика Конърс.

— Да?

— Следващия път оглеждай целия път, който си изминал. Само това място не е достатъчно.

Очите на Роби пробягаха по кабинета и спряха върху лицето на Конърс. После той кимна леко и миг по-късно вече крачеше по коридора с листовете в ръка.

Погледна листовете едва след като запали двигателя на колата — едно скромно на вид кафяво шеви. Изписаните върху тях имена се оказаха само три. Четирима от бойците във взвода на Уинд, Гети и Брум бяха починали, при това отдавна. Задачата му се улесняваше, поне на пръв поглед. А фактът, че и тримата живи бяха местни хора, я улесняваше още повече. Разпечатката съдържаше имената и адресите им, плюс кратка справка за кариерата им в армията. Военните поддържаха отличен архив.

Роби пъхна листовете в джоба си, включи на скорост и се насочи към изхода на малкия строго охраняван комплекс. По обратния път към къщичката във Вирджиния си мислеше за Конърс в неговата малка кутийка. Този човек го беше научил на почти всичко, което му беше необходимо за работата. Но връзката им прекъсна в момента, в който Конърс се оттегли от активна дейност и Роби зае мястото му. Причина за това бяха непрекъснатите му пътувания по света, но той все още пазеше жив спомен за първата им съвместна мисия. След убийството Конърс целуна цевта на пушката си. На въпроса на Роби защо го прави, той отвърна: „Защото тя е единственото нещо, от което зависи дали ще бъда тук, или няма да бъда“.

Малцина бяха хората, които не можеха да бъдат купени при никакви обстоятелства. Шейн Конърс беше един от тях.

За да бъде сигурен, че не го следят, Роби измина последните петнайсет километра по заобиколни пътища.

Прибра се във фермата рано сутринта. Ванс беше будна и го чакаше в коридора с пистолет в ръка и загрижено изражение. Джули спеше на канапето в дневната.

— Откъде се сдоби с тази кола? — попита го тя.

— От същото място, от което се сдобих с това — отвърна Роби и размаха разпечатката.

Двамата погледнаха към спящата Джули, свила се като коте на канапето.

— Не пожела да се качи горе — прошепна Ванс. — Очевидно искаше да е максимално близо до мен.

Той се обърна и тръгна към кухнята. Ванс го последва. Седнаха и се заеха да преглеждат имената и адресите.

— Трима души — промърмори Ванс. — Двама мъже и една жена. Как мислиш да действаме? Може би пак ще трябва да се разделим?

— Мисля, че не. Вече са предупредени от идеята на Джули и вероятно знаят какво ще предприемем.

— Тоест ще ни дебнат някъде наблизо около тези адреси?

— Дори нещо повече.

— Какво?

— Може би ще направят така, че и тримата да изчезнат.

— Ще ги убият?

— Ако убият двама, значи са свършили част от нашата работа — жив ще остане само онзи, който ни трябва. Но ако ликвидират всички, автоматично ни връщат на изходна позиция.

Ванс остави пистолета си на масата и разтърка очи.

— Трябва да поспиш — каза Роби.

— Кой ми го казва! — поклати глава тя.

— Аз ще поема първото дежурство, а ти поспи няколко часа.

— След няколко часа ще е осем. Тогава съвсем няма да легнеш да спиш.

— Всъщност чувствам се бодър — отвърна той.

Тя стисна ръката му над лакътя.

— Това пък какво беше? — учуди се той.

— Проверявам дали си човек или извънземен. Вече видях, че можеш да кървиш, но за всеки случай.

— Значи започваме да издирваме тези хора един по един, макар и да знаем, че някой ще ни чака — каза Роби.