Дейвид Балдачи: Забравените

— Благодаря ти, Джери — промърмори старицата и се качи без чужда помощ отзад в тойотата приус. Джери сгъна проходилката и я натовари в багажника.

— Готови ли сме за тръгване, госпожо Саймън? — попита той.

— Надявам се — отвърна тя. За пръв път изглеждаше нервна и действително се чувстваше така.

— У дома ли?

— Да, изморих се.

Джери се обърна и внимателно огледа сгърчената й фигура.

— Изглеждате ми бледа — констатира той. — Може би трябва да ви види лекар. Слава богу, във Флорида е пълно с доктори.

— Може би, но не сега. Нужна ми е малко почивка и нищо повече.

Джери я закара до малкия обособен квартал на брега. Минаха покрай двойката високи палми. На тухлената стена под тях имаше табела с надпис: ЗАЛЕЗ КРАЙ МОРЕТО.

Госпожа Саймън винаги се дразнеше от табелата, защото живееше на брега на океана, а не на някакво си море. Технически погледнато, домът й се намираше на брега на Мексиканския залив, на територията на Флорида. А надписът на табелата щеше да звучи много по-добре и по-точно, ако гласеше „Залез на крайбрежието“ или „Залез над залива“. За съжаление, нямаше как да промени официално приетото название.

Джери спря малко по-надолу по Орион Стрийт и й помогна да влезе. Къщата беше типична за тази част на Флорида — двуетажна, от покрити с мазилка блокчета газобетон, с покрив от теракотени плочки и гараж, който побираше две коли. Имаше три спални, като нейната беше непосредствено до кухнята. Застроената площ възлизаше на около триста квадратни метра — прекалено много за сама жена, но тя нямаше желание да се мести. Отдавна беше решила, че това ще бъде последният дом в живота й.

Отпред се извисяваше самотна палма, а в средата на затревения двор се издигаше малък алпинеум. Оградата зад къщата беше плътна, скриваща от любопитни очи пейката и масичката край басейнче с фонтан в средата, където госпожа Саймън обичаше да си пие кафето и да наблюдава последните лъчи на залязващото слънце. Самата къща изглеждаше точно копие на съседните — като повечето жилища в този квартал. Сякаш строителят разполагаше с гигантска машина, която ги произвеждаше на някоя далечна площадка, а след това ги пренасяше в готов вид до съответните парцели.

Плажът беше зад къщата — на няколко минути с кола или малко по-продължителна разходка пеш. С широка ивица ситен и бял като захар пясък, той се наричаше Емералд Коуст. Изумруденият бряг.

Беше лято. Вечер температурата на въздуха не спадаше под двайсет и четири-пет градуса. Това беше с около седем-осем градуса по-хладно от топлината по пладне, която беше нормална за Парадайз, Флорида, по това време на годината. При всички положения Парадайз е глупаво име, помисли си тя. Въпреки че това място наистина се приближаваше до представата за рая. През по-голямата част от годината тук наистина беше много хубаво.

Тя предпочиташе жегата пред студа. Явно Флорида беше създадена за такива като нея. И най-вече Парадайз.

Неслучайно прелетните птици прекарваха зимата именно тук.

Старицата седеше в дневната и оглеждаше спомените от един почти отминал живот. Стените и рафтовете бяха отрупани със снимки на близки и приятели. Очите й се задържаха най-дълго на една от тях — тази на съпруга й Лойд. Тя се влюби в него след Втората световна война. Човек с вродена дарба на търговец, Лойд положително и себе си бе успял да представи в най-добра светлина. По принцип винаги преувеличаваше степента на своя успех. Действително беше добър търговец, но и страшен прахосник. От друга страна, беше много забавен и винаги успяваше да я разсмее. Кротък, умерен в пиенето и без никаква склонност към насилие, този човек я беше дарил с обич. Никога не й беше изневерявал, въпреки че честите пътувания му бяха предлагали немалко изкушения.

Да, Лойд й липсваше. Едва след смъртта му научи за застраховката „Живот“, която си беше направил, при това за немалка сума. Изтегли я без никакво колебание и купи с нея акции — на „Епъл“ и „Амазон“. Възвръщаемостта на тази инвестиция се оказа толкова голяма, че тя изплати ипотеката на къщата без никакви проблеми, а с останалите пари живееше далеч по-добре, отколкото ако бе принудена да разчита само на пенсия.

На вечеря хапна малко и изпи чаша студен чай. Апетитът й отдавна не беше както някога. Задряма малко след като се настани пред телевизора. Когато се събуди, имаше чувството, че не знае къде се намира. Тръсна глава да прогони замайването и реши, че е време да си ляга. Тръгна към спалнята, опирайки се на проходилката. Възнамеряваше да поспи няколко часа, а след това да стане и да започне нормалните си занимания за деня. Животът не й предлагаше нищо друго.