Дейвид Балдачи: Забравените

— Ще нахранят акулите с мен — промърмори полугласно той и за пореден път изпита съжаление, че е приел поръчката.

Но парите бяха толкова добри, че просто не можа да откаже. Вече беше направил петнайсет курса като този и беше изчислил, че след още толкова в близко бъдеще спокойно ще може да се оттегли на някое спокойно местенце във Флорида Кийс и да си живее царски. Отдавна му беше дошло до гуша да разхожда бледокожи туристи от Севера, пристигнали тук с надеждата да хванат някой марлин или гигантска риба тон, но най-често изповръщаха червата си и оплескваха цялото корабче, особено когато морето беше бурно.

Но сега най-важното е да закарам тези хора където трябва .

Зелените и червените сигнални светлини на носа излъчваха слабо сияние в безлунната нощ. Капитанът продължи да брои минутите наум, но без да откъсва поглед от показанията на уредите.

Стомахът му се сви на топка, тъй като стрелката на горивото стремително падаше към червената зона. Корабчето беше претоварено. Проблемът с навигационната система доведе до отклоняване от графика и до преразход на скъпоценно гориво. Той винаги зареждаше с десет процента повече от необходимото, но сега имаше опасност и това допълнително количество да не им стигне. Отново огледа пътниците. Повечето бяха жени и деца, но сред тях имаше и няколко доста едри мъже, които със сигурност тежаха над сто кила. А един беше направо гигант. Но изхвърлянето на пътници, за да се пести гориво, беше напълно изключено. Все едно да опре пистолета в слепоочието си и да натисне спусъка.

В главата му машинално се появиха поредните изчисления — така както го правят пилотите в момента, в който получат списъка на пътниците и каргото. Проблемът с претоварването е един и същ, независимо дали пътуваш по море, или летиш на десет хиляди метра над него.

Ще ми стигне ли горивото?

Срещна погледа на един от моряците и му махна да се приближи.

Човекът изслуша проблема на шефа си, а след това направи собствените си изчисления и мрачно поклати глава.

— Ще бъде на косъм.

— Няма как да изхвърлим някого през борда — промърмори капитанът.

— Изключено — съгласи се морякът. — Те разполагат с копие на списъка и знаят точно колко души превозваме. Започнем ли да ги изхвърляме, по-добре да скочим заедно с тях.

— Кажи ми нещо, което не знам! — раздразнено отвърна капитанът.

После направи последни изчисления и леко върна газта. Скоростта намаля до трийсет и пет възела и грохотът на двигателите понамаля. Корабчето продължаваше да лети по вълните. За невъоръженото око беше трудно да направи разлика между трийсет и пет и четирийсет и три възела, но пониженият разход на гориво може би щеше да се окаже достатъчен, за да стигнат до крайната цел. Там щяха да заредят отново, а връщането без пътници нямаше да представлява проблем.

— По-добре да закъснеем, отколкото да не стигнем — промърмори капитанът.

Забележката прозвуча някак кухо и неубедително и морякът веднага го усети. Пръстите му се стегнаха върху ръкохватката на автомата. Капитанът погледна встрани, усещайки как гърлото му се стяга, а по челото му избива студена пот.

Навременното им пристигане беше важно за хората, които го бяха наели. Дори и най-малкото закъснение щеше да им създаде сериозни проблеми.

В момента му се струваше, че огромната печалба вече не означава нищо. Мъртъвците не харчат пари.

Трийсетина минути по-късно двигателите започнаха да засмукват въздух вместо гориво, а капитанът зърна крайната цел, която се издигаше над водата като някакъв странен трон на Нептун.

Бяха пристигнали, макар и с голямо закъснение.

Капитанът насочи вниманието си към пътниците, които ококорени зяпаха странното съоръжение в морето. Смайването им беше напълно разбираемо. Гледката беше чудовищна, особено нощем. Самият той усети как го побиват тръпки, въпреки че не му беше за пръв път. Единственото му желание беше да разтовари стоката, да зареди с гориво и час по-скоро да се махне от тук. В момента, в който тези двайсет и пет души напуснеха борда, те се превръщаха в чужд проблем.

Той намали оборотите и започна предпазлива маневра за приближаване към ниската метална рампа, залепена за огромното съоръжение. Не след дълго бордът на корабчето опря в нея и беше надеждно закрепен с дебели въжета. Пътниците започнаха да слизат, подкрепяни от няколко чифта опитни ръце. Рампата се полюшваше леко на вълните, причинени от маневрата по скачването.