Дейвид Балдачи: Забравените

Капитанът забеляза, че наоколо не се вижда по-големият кораб, който обикновено поемаше пътниците. Вероятно беше потеглил, натоварен с друга партида жива стока.

Докато подписваше документите и получаваше парите си, опаковани с найлон и тиксо, той отново погледна към пътниците, които се бяха струпали пред дългата метална стълба. Всички изглеждаха парализирани от ужас.

Няма как да не е така, мрачно си помисли той. Неизвестното никога не е толкова ужасно, колкото известното. А тези хора бяха съвсем наясно какво ще се случи с тях. Освен това знаеха, че никого не го е грижа за съдбата им.

Те не бяха богати.

Те не бяха известни.

Те бяха тотално забравени.

Капитанът отвори един от найлоновите пакети. В първия момент съзнанието му изобщо не регистрира това, което видяха очите му. После изведнъж осъзна, че държи в ръцете си не пари, а нарязани вестници. Вдигна глава.

Дулото на картечния пистолет МР5 беше насочено в гърдите му. Държеше го един мъж, изправен на платформата на този трон на Нептун на има-няма три метра от него. Капитанът имаше време само колкото да вдигне ръка. Сякаш с надеждата, че плътта и костите ще спрат оловото, което летеше към него със скоростта на реактивен самолет. Но това нямаше как да се случи. Куршумът го прониза със силата на хиляди джаули кинетична енергия почти едновременно с още двайсетина други, които разкъсаха тялото му.

Откосът го вдигна във въздуха и го хвърли зад борда. Четиримата моряци се присъединиха към него още преди тялото му да потъне. Всичките надупчени като решето, всичките мъртви. Тази нощ акулите щяха да пируват.

В крайна сметка се оказа, че точността е не само добро качество, а и абсолютна необходимост.

Преди да бъде потопено, корабчето беше старателно почистено. Най-голямо внимание беше обърнато на моторното масло и горивото, тъй като те оставяха петна по повърхността на водата, които се виждаха ясно от въздуха.

В светлите часове на денонощието изоставената нефтена платформа изглеждаше наистина изоставена. Пленниците бяха в съоръжението и не се виждаха. Свежите попълнения пристигаха и се откарваха само нощем. Денем имаше голям риск да бъдат забелязани.

В Мексиканския залив имаше хиляди нефтени платформи, които чакаха да бъдат демонтирани. Макар законът да изискваше демонтирането да е до една година след излизане от експлоатация, на практика то се извършваше много по-късно. А през това време платформите, които можеха да поберат стотици хора, си стояха във водата и можеха да бъдат използвани от разни амбициозни търговци, които прекарваха по море ценен товар и се нуждаеха от спирки за прехвърлянето му.

Докато корабчето бавно потъваше в дълбоките води на залива, пасажерите бяха струпани в подножието на металната стълба.

Бяха завързани с въжета един за друг, а разстоянието помежду им не надминаваше трийсет сантиметра. Това пречеше на децата да поддържат темпото на възрастните. Когато някое от тях се препънеше, пазачите го изправяха с ритници и отново го вкарваха в редицата. Но ударите им попадаха само по ръцете и раменете, без да докосват лицата. Най-вече лицата на момиченцата.

Един огромен мъж, много по-едър от останалите, изкачваше стъпалата с наведена глава. Беше висок близо два метра, с широки рамене и тесен ханш, а добре развитите прасци и бедрени мускули му придаваха вид на професионален атлет. И останалата част от тялото му бе покрита с твърди мускули, а чертите на изпитото му лице издаваха, че не е имал лек живот. За него със сигурност щяха да вземат добри пари, но не чак толкова много, колкото за момичетата. Тук всичко зависеше от печалбата, а момичетата, особено по-младите, държаха най-високата цена. В продължение на поне десетина години те щяха да изкарат милиони долари на своите собственици.

За разлика от тях животът на едрия мъж щеше да бъде доста по-кратък, тъй като тежкият физически труд със сигурност щеше да го убие. Или поне така си мислеха неговите похитители. Следователно и печалбата от него щеше да бъде по-малка.

Докато се изкачваше нагоре, мъжът си мърмореше нещо под носа на напълно неразбираем за околните език. После пропусна поредното стъпало и залитна. Палките незабавно се стовариха върху гърба и прасците му. Един удар попадна в носа му и го разкървави. Явно похитителите нехаеха за състоянието на неговото лице.

Той възстанови равновесието си и продължи нагоре, подновявайки неразбираемия монолог. Изглежда, палките не му бяха направили никакво впечатление.